Политиката към българските турци
Още в първите месеци след 9 септември 1944г. правителството на ОФ се сблъсква с тежките проблеми на българските турци. След изселническата вълна от началото на 50-те години БКП се опитва да приобщи турското население към социалистическа България. На 26 април 1951г. Политбюро на ЦК на БКП приема решения, според които турските училища преминават на държавна издръжка, започва издаване на вестници и списания на турски език, увеличават се стипендиите за турски младежи, организират се турски естрадни театри за турското население, по радио София, Стара Загора и Варна се излъчват програми на турски език. Тази политика обаче не способства за приобщаването на турците. От 1958г. в политиката към българските турци се очертава нов поврат: турските училища се сливат с българските, преподаването става на български език, а турският се изучава факултативно, училищата се откъсват от джамиите. В същото време социалните придобивки не само се запазват, но и се развиват, като се насочват допълнителни средства от държавния бюджет, строят се пътища, селата се електрифицират, откриват се малки предприятия. Реакцията на тези национални ограничения, съпроводени със социални придобивки, не закъснява. Формират се конспиративни групи, призоваващи за изселване в Турция и за отделяне в “самостоятелна република”. При тези условия през 1968г. между България и Турция се сключва изселническа спогодба за срок от десет години, в резултат от която се изселват около 115 хил. турци. В началото на 80-те години националистическата пропаганда на Турция продължава. Тя кара българското правителство да търси решение на проблема. В края на краищата към края на 1984г. висшето партийно и държавно ръководство предприема опит да го реши чрез замяната на турско-арабските имена с български. Започва цинично наречения от властта “възродителен процес”, който трябва да промени етническото съзнание на турците. Смяната на имената на българските турци води до разрастване на турското националистическо движение в България. Провеждат се терористични акции, които причиняват човешки жертви. Създават се организации като “Турско националноосвободително движение в България”, чийто лидер е Ахмед Доган.
|
|
|
През пролетта на 1989г. натрупаното напрежение довежда до масови вълнения в селищата с преобладаващо турско население. Тогава Т. Живков обявява, че ще бъдат издадени паспорти на всички, които желаят да се изселят в Турция. Към средата на юни 1989г. кервани от “екскурзианти” потеглят към българо-турската граница и ускоряват рухването на системата.
Българомохамеданите
В началото на 60-те години се наблюдава процес на турцизиране на българомохамеданите в резултат от смесените бракове и дейността на ходжите. Той мотивира решението на Политбюро от 5 май 1962г. за мерки срещу турчеенето на българомохамеданите, на циганите и татарите. Приложени са и крайни насилствени мерки за замяната на турско-арабските имена на мохамеданите с български: първият опит е от 1964г. в Гоцеделчевския край, но не успява поради съпротивата на населението. Следващият опит от началото на 70-те години обаче успява, след като се извършва системна дейност срещу мюсюлманското влияние и обреди.
|
|
|
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Каква е посоката на основните миграционни потоци в България през 40-те и 50-те години?
2. Какво представлява урбанизацията и какви са нейните особености в България през 40-те и 50-те години?
3. През какви етапи минава българската политика по македонския въпрос след Втората световна война?
4. Помислете и посочете кои са водещите мотиви при определяне на политиката на БКП към българските турци от 1944 до 1989 г.
5. Кои според вас са причините за непоследователността и противоречивостта на българската политика по националния въпрос?
КРИЗАТА ОТ 80-ТЕ ГОДИНИ И КРАХЪТ НА СОЦИАЛИЗМА
|
|
|
България следва съдбата на другите страни от Източна Европа – в края на 80-те години и българският социализъм по съветски модел се срива. Но регионалните специфики продължават да играят роля в прехода на България към демокрация и пазарна икономика. Основен проблем се оказва българската неподготвеност за промени. Традиционната икономическа и политическа близост на България със Съветския съюз се превръща в пречка по новия път.
Кризата от 80-те години
През втората половина на 80-те години дълго натрупваните проблеми в различни области се съчетават и оформят обща криза. Тревожно нараства българският външен дълг, а ограничаването на съветските енергийни доставки принуждават правителството да въведе режим на тока. Като прибавим и затрудненото снабдяване с основни стоки, се изчерпва доверието на населението в системата. България навлиза в 80-те години и с влошен международен облик. Традиционните обвинения са за участие в терористични и трафикантски дейности, а през 1982г. е лансирана и “българската следа” в покушението срещу папа Йоан-Павел II, извършено от турския терорист Али Агджа през май 1981г. През юли 1982 г. САЩ определят България като страна, която се занимава със “спонсориран от държавата тероризъм”. Влошените демографски тенденции, реалните или измислени страхове и желанието да се търсят нови идеи за обединение на обществото довеждат в края на 1984г. до решението, разтърсило държавата: насилствената смяна на традиционните мюсюлмански имена на около 850 хил. български турци. Пропагандата нарича насилието като “възродителен процес”, но вътрешните и външните поражения за България са тежки, той е осъден повсеместно и България изпада в международна изолация. Свидетелство за кризата във властта е и възникването на дисидентското движение през 1988г. Както и в останалите страни от Източна Европа, то възниква сред творческата интелигенция и е стимулирано от процесите на “гласност” и “перестройка” при управлението на Михаил Горбачов в Съветския съюз. Вниманието на обществото привличат епиграмите на Радой Ралин, карикатурите на Борис Димовски и Тодор Цонев, филмите на сценаристите Христо Ганев и Боян Папазов, пиесите на Иван Радоев и Йордан Радичков, поезията и публицистиката на Блага Димитрова, Валери Петров, Стефан Цанев и Константин Павлов, книгата “Фашизмът” на философа Желю Желев. Последният опит на Живков да се задържи на власт е “Юлската концепция” от 1987г. Тогава се създават 9 области на мястото на 28-те окръга, закриват са редица министерства, подготвят се конституционни промени, отменя се част от ритуалите на властта като манифестации, излагане на портрети и т.н. Но и този опит за имитиране на промени внася само допълнителен хаос в и без това лошото състояние на страната.
|
|
|
Свалянето на Живков от власт
През лятото на 1989г. кризата се задълбочава. През май турското население започва да протестира, падат и човешки жертви. На 29 май Тодор Живков е принуден да отправи по националните медии призив, в който обещава задгранични паспорти на българските турци и ги призовава да изберат родината си – България или Турция. Започва изселване на над 300 хил. български турци, определено от външните наблюдатели като етническо прочистване. Нарастват антиживковските настроения и в БКП, оглавени от Петър Младенов и Андрей Луканов, които търсят съветско съдействие. На заседание на Политбюро на 9 ноември 1989г. Т. Живков е принуден да подаде оставка, която е потвърдена на 10 ноември и на пленум на ЦК на БКП. Смяната във върха в България съвпада с падането на Берлинската стена (9 ноември 1989г.) и се извършва в рамите на партийното ръководство, затова е наречена “дворцов преврат”. БКП започва да се променя в духа на съветската “перестройка” – възстановява репресираните от Живков дейци, обявява нови политически и икономически реформи, отказва се от “ръководната роля”, осъжда “възродителния процес”, подготвя извънреден конгрес, на който се отказва от съветския модел, приема концепцията за “демократичен социализъм” и се обявява за демократични избори. На 3 април 1990г. се преименува в социалистическа – БСП.
До края на 1989г. в България се оформят две основни тенденции – едната е за умерени промени на социалистическата система, а втората за промяна на съществуващата система. Тя е по-слаба, защото създаващата се опозиция няма нито опит, нито организации, но е водеща, защото отговаря на общия стремеж промените да продължат. Тази тенденция е демонстрирана на първия голям опозиционен митинг от 18 ноември 1989г. На 7 декември 1989г. 13 дисидентски организации под председателството на философа д-р Желю Желев създават Съюз на демократичните сили (СДС). В учредителната си декларация СДС се обявява за широка коалиция на всички опозиционни на БКП организации в борбата за демокрация, плурализъм и свободни избори.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 366; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!