Властта и интелигенцията в годините на живковизма
Към средата на 60-те години Т. Живков държи здраво партийната и държавната власт и това му позволява да води по отношение на интелигенцията политика на “камшика и захарчето”. Партията продължава да контролира културните процеси, но вмешателството не е откровено грубо и пряко. През 60-те години репресивният аспект на културната политика се изразява в спиране на в. “Литературни новини”, забрана на пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, на филми на режисьорите Бинка Желязкова и Хр. Ганев. Събитията в Чехословакия през 1968г. карат властта да засили натиска върху интелигенцията. Направен е опит да се унищожи излязлата същата година книга с епиграми на Радой Ралин и илюстрации на Борис Димовски “Люти чушки”, оценена от управляващите като “клеветнически пасквил”. Забранени са театрални постановки, поставящи критично остри обществени проблеми. Ударите обаче са премерени така, че да не създават широко недоволство, още повече че и творците в огромната си част не създават затруднения. Управляващите залагат на значителни материални и морални стимули за сферата на културата, а Т. Живков умело прилага тактиката на привличане на интелигенцията към властта с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове. През 70-те години стабилната политическа ситуация позволява да се отпусне известна свобода на творците при условие да не се използва за критика на властта. Създава се митът за изключителната заслуга на Живков за успехите в духовната сфера, които се обясняват с политиката, започната с пленума на ЦК на БКП от април 1956г., и затова са наричани “априлска пролет” в културата. В тези условия част от творците продължават да отстояват творческата си същност, което ги противопоставя на партийната линия и те плащат висока цена (Константин Павлов, Р. Ралин, Г. Марков). Повечето избират политическата лоялност срещу гарантирана от властта сигурност – материална, но и творческа, която позволява художествена изява, макар и в определени от партията граници. Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата средства и “разведряването” в международните отношения са основа за значими културни постижения през 70-те и началото на 80-те години. В театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Спецификата на сатирата, иронията, пародията, гротеската, позволява на драматурзите да изкажат публично своята оценка за действителността. В киното се появяват филмите от “миграционната вълна”, разкриващи трудното адаптиране на отправилия се към града селянин (“Дърво без корен”, “Матриархат”, “Вилна зона”). Във възход е анимационното кино, което печели престижни международни награди. Партията обаче не престава да контролира културните процеси, да определя и финансово да осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика и към възхвала на периода на антихитлеристката съпротива.
|
|
|
|
|
|
В културната политика през 70-те години се откроява значимата роля на дъщерята на Живков – Людмила Живкова. Начело на Комитета за култура и като председател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура, Л. Живкова разгръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобитност, върху популяризирането на българската култура в чужбина и на световните достижения в България. В столиците на редица държави с успех преминават изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство. Л. Живкова е убедена, че това е най-сигурният път за издигане авторитета на малка България в очите на света. В страната са осъществени програми за представяне на творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и др. Голяма е и заслугата й за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, на Националната гимназия за древни езици и култури, на Националния дворец на културата, за Международната детска асамблея “Знаме на мира” като изява на детското творчество. Тя участва и в подготовката за тържествено отбелязване през 1981г. на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Безспорен е приносът на Л. Живкова за “отварянето” на българската култура към света и за популяризиране в страната на световната култура. Инициативите й обаче са прекалено амбициозни, изискващи големи финансови средства, и често остават неразбрани. След внезапната й смърт през 1981 г. повечето са изоставени, а културната политика се връща на ортодоксалните марксистки позиции. 80-те години започват с многобройни и значими изяви в културната сфера, свързани с тържествата за 1300-годишнината от създаването на българската държава. Но ситуацията бързо се променя – започва втората студена война, българската икономика изпада в криза, а съветската “перестройка” раздвижва и българската интелигенция. Нарастващата й критичност кара властта да започне отново затягане на културната политика. От ръководни позиции са отстранени хората, споделящи идеите на Л. Живкова – Ал. Лилов, Св. Русев. Забранени и иззети са книгите на Желю Желев “Фашизмът” и романът на Блага Димитрова “Лице”. На съсипваща критика е подложен филмът на Христо Христов “Една жена на 33”. Друга част от интелигенцията обаче продължава усърдно да възхвалява Т. Живков като “архитект на генералната Априлска линия”, за да задържи получените постове и привилегии. Израз на това откровено подлизурство са летните срещи на Живков с писателите в морската почивна станция на СБП. След всяка се появяват луксозни поетични сборници под наслов “Априлски сърца”, в които славословенето на “Първия” минава всякакви граници.
|
|
|
|
|
|
В края на 80-те години кризата на социализма вече е факт. Започва да се оформя дисидентското движение. В него участват редица писатели, художници, артисти, режисьори. Партийната върхушка добре разбира заплахата и оценява раздвижването сред интелигенцията като “демагогско-спекулативно боравене с понятията демокрация и гласност”. Активизирането на някои среди от интелигенцията допринася за създаването на атмосфера на опозиционност и срещу тях се предприемат репресивни действия в познатия стил на Комунистическата партия. В крайна сметка обаче смяната на властта е извършена от политически дейци от висшия ешелон на партията и държавата. В последвалата сложна ситуация българската интелигенция е изправена пред нови изпитания и дилеми.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Сравнете културната политика на БКП в годините на “народната демокрация” и в периода 1948-1953 г. и дискутирайте общите моменти и различията.
2. Кои фактори позволяват “размразяването” в българския културен живот и каква е съдбата на този процес?
3. Анализирайте похватите на властта в отношението й към интелигенцията през 60-те – 80-те години?
4. Как бихте определили основните характеристики на българската интелигенция в периода на държавния социализъм?
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 293; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!