ДЕМОГРАФСКИ ПРОБЛЕМИ И ЕТНИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ
СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
След Втората световна война България тръгва изцяло по нов политически и икономически път. Новите управляващи си поставят за цел да променят социалните условия, което би трябвало да доведе и до бързо демографско развитие. Българските комунисти изповядват “пролетарския интернационализъм”, което ги кара да вярват, че и етническите проблеми могат да се разрешат бързо и лесно с помощта на чисто политически и идеологически решения. Историческата реалност се оказва доста по-сложна.
Вътрешни миграции на българското население
Политическите промени заварват по-голямата част от българското население в селата. Начало на големите миграционни размествания се поставя в края на 40-те и началото на 50-те години. Миграционните движения през 40-те и 50-те години са от селата към градовете, от планините към равнините, от Северна към Южна България, където са съсредоточени 60 % от новите промишлени мощности. Те водят до промени в българското семейство, което преодолява своята патриархалност, разкъсва се връзката между поколенията, жената се включва в производството, а като последица намалява раждаемостта.
С голямото строителство и младежкото бригадирско движение се свързва и създаването на нови градове като Димитровград и Велинград. Икономическите промени стимулират и нарастването на населението в някои селища, което води до обявяването им за градове – Кубрат през 1949г., Мездра и Мадан през 1953г., Годеч през 1956г. Благодарение на урбанизацията през първите десетина следвоенни години делът на градското население нараства от 23,7 % на 33,6 %.
|
|
|
Естествено движение на населението
През 40-те и 50-те години в България се осъществява демографска революция – едновременно намаляване на раждаемостта и смъртността. Раждаемостта намалява както заради увеличаването на градското население, така и заради колективизацията на селото. Раждаемостта за българския град от 1947 до 1956 г. намалява от 23,1 % на 17,5 %, а смъртността – от 11,5 % на 7,3 %. Съответните стойности за селата са от 22,2 % на 20,5 % и от 13 % на 10,4 %. Тенденциите в движението на населението, заложени през 40-те и 50-те години, се задълбочават и водят до създаване на неблагоприятна демографска ситуация в България – ниска раждаемост и обезлюдяване на големи райони от територията на страната като резултат на миграциите. Причина за съществуването на тези демографски условия е липсата на демографска политика. Броят на населението не е цел, а средство при осъществяване на магистралните задачи на обществото. Едва в края на 60-те и през 70-те години се правят опити да се ограничат миграциите и да се стимулира раждаемостта.
|
|
|
Външни миграции
Непосредствено след 9 септември 1944г. в България прииждат около 100 000 бежанци и преселници от Беломорието, Западните покрайнини и Вардарска Македония. В подписаното от България на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие фигурира текст, който задължава българското правителство да изсели “инородното” население. Това е своеобразен наказателен акт към България, участвала във войната като сателит на нацистка Германия. През следващите месеци и години се осъществява репатриране на сръбското население, на арменците и някои руски емигранти, на чехи и словаци.
Значителен миграционен поток образува еврейското население, преселващо се в Палестина и Израел. Неговото движение преминава през три етапа. Първият завършва в средата на 1948г., когато на 15 май е обявено образуването на Израел. Евреите комунисти, взели участие в антифашистката борба и свързали живота си с новите политически реалности в България, смятат, че изселването е не само нежелателно, но и вредно. Срещу тях застават ционистките организации. Те черпят аргументи от близкото минало на евреите, от националните им чувства, от стопанските им интереси и агитират за изселването им в Израел. Българското правителство подкрепя това виждане и дава възможност за начало на втория, същински етап на изселването. През 1948-1949г. България напускат десет групи, или 65 % от еврейското й население. Изселването продължава и след 1949г., така че от около 50 000 евреи през 1944г. към края на 1956г. остават едва 6431 души.
|
|
|
В края на 40-те години се раздвижват и българските турци, опасяващи се от кооперирането на селското стопанство и от одържавяването на турските училища. Изселническите настроения създават проблеми както на турската, така и на българската държава, но когато България обявява, че ще разреши на всички желаещи да заминат, Турция затваря границата през август 1950г. Изселването, което продължава до началото на 1951г. обхваща 156 410 души. През 1948 г. започва имиграционен процес (влизане в страната), предизвикан от Гръцката гражданска война. Стотици гръцки комунисти и техни съмишленици пристигат в България. Те остават в България временно, тъй като през 60-те и 70-те години след амнистия повече от тях се завръщат в Гърция. Временен характер има и имигрирането на югославски граждани в България след прогонването на Югославия от Източния блок през 1948 г. След като в средата на 50-те години отношенията между България и Югославия се нормализират, югославските емигранти постепенно се завръщат в родината си. След 9 септември 1944г. по политически причини емигрират от България български граждани. Новата политическа емиграция наброява около 10 000 души, организирани в няколко десетки организации. Първият опит за обединение на емиграцията се осъществява в края на 40-те години от д-р Г. М. Димитров (Гемето), лидер на създадения в САЩ комитет “Свободна и независима България”. Програмата на тази организация е антикомунистическа и антимонархическа с цел възстановяване на Търновската конституция. Друг опит прави малко по-късно детронираният Симеон II. Но и двата опита не успяват.
|
|
|
Македонският въпрос
Наред с демографските проблеми в България съществуват и етнически проблеми, най-сложен от които е македонският. Върху БРП продължават да тегнат решенията на Коминтерна от 30-те години за създаването на “македонска нация”, допълнени с натиска на Сталин, дал подкрепата си по македонския въпрос на Югославия. В първите следвоенни години е направен опит македонският въпрос да се реши в рамките на федерация между България и Югославия. Българското правителство прави сериозна грешка, като приема в бъдещата федерация Пиринският край да бъде присъединен към Народна република Македония, срещу връщане на Западните покрайнини. От 1946 до 1948 г. в Пиринска Македония се води безпрецедентна политика за насилствена денационализация на българите от този край. Белград и Скопие изпращат учители и книжари; децата и възрастните са принуждавани да посещават курсове по новосъздадения “македонски” език; фалшифицира се историята на българите в Македония. Опасността от откъсване на Пиринския край от България отпада едва след конфликта между Сталин и Тито през 1948г. Едва през 60-те години българското правителство започва да отстоява националните интереси. През март 1963г. Т. Живков произнася реч, в която критикува нихилистично отношение към Македония, определено като “голяма политическа грешка”. Заявено е категорично: ”Македония е люлка на Българското възраждане, на формирането на българската нация в борбата срещу отоманското робство и византийската Патриаршия, византийската църква. Това знаят всички, които са учили история. Това е истината. Това е истината на българския народ.” За българите от Пиринския край Т. Живков заявява, че те са “част от българската нация” и че “никаква македонска националност там няма и не може да има... Така че всичко, което ние вършихме досега – налагане на език, налагане на друга националност, налагане да се пишат македонци и т.н. – това беше насилие върху волята на това население и няма нищо общо с марксизма-ленинизма по националния въпрос.” България се опитва да приеме реалностите по македонския въпрос: съществуването на Македония в рамките на Югославия. Т. Живков приема дори, че съществува македонско национално съзнание на населението във Вардарска Македония.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 281; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!