БЪЛГАРСКОТО ДИСИДЕНТСТВО И ФОРМИРАНЕТО
НА НОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА
След Втората световна война България става част от Източния блок не само като политика и икономика, но и в духовно отношение. Затова когато в края на 60-те години в Източния блок възниква интелектуалното протестно движение, получило специфичното наименование дисидентство, то намира отражение и в България. Макар и със специфики от рода на време на възникване, форми на дейност и организация, дисидентство възниква и в България с цел да подготви обществото за началото на прехода.
Понятието дисидентство
Понятието дисидент (от лат. dissideo) възниква преди векове, за да обозначи идейните различия и борби в християнската църква. През средните векове в Европа наричат дисидент всеки отстъпник от вярата и еретик, а след Реформацията понятието става синоним на несъгласие с господстващото вероучение. От края на 60-те години групи граждани на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР открито заявяват своето несъгласие с господстващата доктрина на съветския държавен социализъм и са наречени от западните наблюдатели дисиденти. Най-известни от първите дисидентски прояви са съветската 7-членна група на Богораз (протестирали на 21 август 1968г. на Червения площад срещу интервенцията на Варшавския договор срещу Чехословакия), полският Комитет за защита на работниците (КОР), чехословашката Харта`77, призоваваща властта да спазва законите и договорите – на първо място правата на човека, фиксирани в общоевропейския Заключителен акт от Хелзинки (1 август 1975г.). В България обаче липсват подобни явления. Американският посланик в София Реймънд Гартхоф споделя: “В България през 70-те години почти не съществуваше видимо политическо дисидентство... Единственият провъзгласил се за такъв дисидент, който се стовари в посолството, беше очевидно умствено дебалансиран.” Несъгласие със съществуващия ред има, но то е по-скоро лично, а не разчита на обществени нагласи. Дисидентството е различно от личното недоволство, то изисква акции с вътрешен и международен отглас и подкрепа, публични декларации и обръщения, критикуващи съществуващата система, както и готовност да се понесат репресиите на режима. Такива явления в България до средата на 80-те години не съществуват.
|
|
|
Българската специфика
Тя се състои в по-голямата приспособимост на българското общество към съветската система, вероятно и благодарение на способността на българите да оцеляват при всякакви системи. Така или иначе, до началото на промените в Съветския съюз, наречени “перестройка” от Михаил Горбачов, в България няма организирано противопоставяне на властта. Историята на българското дисидентство следва съветската “перестройка” и разрешената “отгоре”, от режима, либерализация.
|
|
|
Еволюцията от мълчаливо вътрешно несъгласие към открито недоволство е подготвена от вечния бунт на творческата интелигенция. Открито недоволство в продължение на години изразяват хора като сатирика Радой Ралин, карикатуристите Борис Димовски и Тодор Цонев (чието творчество е насочено срещу Т. Живков), сценариста Христо Ганев, поетите Константин Павлов и Стефан Цанев. В началото на 80-те години се появяват и две репресирани книги – “Фашизмът” на философа Желю Желев, показващ аналогията между фашистката тоталитарна държава и социалистическата, и романът “Лице” на поетесата Блага Димитрова, в който идеалите на антифашистката борба са противопоставени на социалистическата реалност. През 80-те години творците се усъвършенстват в езоповия език на скритото политическо послание – откриваме го във филма “Една жена на 33” на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов, в пиесите на Иван Радоев “Човекоядката” и на Йордан Радичков “Образ и подобие”. А критичните нагласи на обществото показват, че условията за дисидентство са назрели.
|
|
|
Дисидентски организации в България
От обявеното в Юлската концепция през 1987г. право на гражданите да създават “неформални организации” се възползват отрицателите на системата. За да не попаднат под ударите на службите за сигурност, първите български дисиденти се посвещават на неполитически дейности – екологична защита, спазване на религиозните и на човешките (етническите) права.
Още в първите си стъпки дисидентството в България е разделено на два лагера. Първият е оформен от идейните противници на системата, които създават организации предимно в провинцията и с преобладаващо участие на бивши политически затворници. Това са създаденото на 16 януари 1988 г. Независимо дружество за защита правата на човека в България на Илия Минев, Независимият профсъюз “Подкрепа” на д-р Константин Тренчев (11 февруари 1989г.) и Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности на йеромонах Христофор Събев (9 март 1989г.). Втората дисидентска група е на комунисти или близки до тях противници на “стария режим” на Т. Живков. Те се борят за реформиране на социализма и за демократизиране на системата, без да поставят въпроса за замяната й с друга.
|
|
|
Поводът за първата истинска дисидентска организация е тревогата за крайдунавския град Русе, периодично обгазяван с хлор от намиращия се на отсрещния дунавски бряг румънски химически комбинат в Гюргево. От есента на 1987г. русенските майки периодично протестират и демонстрират. Централната преса реагира с поредица публикации, посветени на тревогата за Русе. Съюзът на българските художници отправя призив за спасяването на Русе, подкрепен от Института за ядрени изследвания, Кабинета на младите писатели, Съюза на учените в България, Института по молекулярна биология. На русенските майки и деца е посветен и документалният филм “Дишай!” на режисьора Юрий Жиров.
Именно на премиерата на филма “Дишай” на 8 март 1988г. е учредена първата централна дисидентска организация в България – Обществен комитет за екологична защита на Русе. Гласувани са устав и декларация, избрано е ръководство с популярни личности – писателя Георги Мишев, актьора Петър Слабаков, художника Светлин Русев, треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева, журналистката Соня Бакиш, съпруга на председателя на парламента и член на Политбюро Станко Тодоров. След този първи акт Русенският комитет не осъществява никаква дейност. Партийните структури и силите за сигурност принуждават учредителите да се откажат от действия. Пред истинско политическо предизвикателство властта се изправя половин година по-късно, през есента на 1988г., когато е създадена чисто политическата организация Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. Това става на 3 ноември 1988г. в Софийския университет. Обявена е Програмна декларация и списък на 81 учредители. Инициаторите са членове на БКП и дори “активни борци против фашизма”: партийният поет Христо Радевски, кинорежисьорът Дучо Мундров, философът проф. Кирил Василев, химикът акад. Алексей Шелудко, Радой Ралин. Сред учредителите са и интелектуалци, които вече са се изявили като противници на властта – поетесата Блага Димитрова, философът Желю Желев и др.
Програмната декларация на Клуба е амбициозна – тя има претенциите да очертае основните обществени проблеми и да потърси техните решения. Клубът създава 6 секции: 1. За икономическото състояние; 2. За човешките права и гражданските свободи; 3. По демографските проблеми; 4. По екологията; 5. По проблемите на българската култура; 6. По нерешени проблеми на българската история. Новата организация вече не се крие зад един или друг неполитически проблем, а обявява, че е дошло време обществото да се включи в обсъждането на всички важни за България въпроси. Клубът подготвя обществената почва за противопоставяне срещу Живков, посочен като пречка за демократизацията.
Развива се и екологичното движение. В началото на 1989г. Петър Слабаков подготвя програмните документи на нова организация, оформена като “сдружение” и наречена “Екогласност”. На 11 април официално е учредено Независимото сдружение “Екогласност” с председател Петър Слабаков и секретар киносценаристът Георги Аврамов. Как могат да се оценят българските дисиденти? През 1988-1989г. те все още формулират задачите и организационните си структури. Правят го под външно влияние – на дисидентите в Полша, Чехословакия, Унгария и особено в Съветския съюз, при това доста несмело, защото все още не са премерили сили с Държавна сигурност и не знаят докъде могат да стигнат в противопоставянето си на властта. Външната зависимост лишава българското дисидентство от възможност да влияе върху широки обществени кръгове. Това проличава в позицията му към насилственото преименуване на турците. Дисидентите не намират най-добрата форма да обяснят на обществото своята позиция, затова когато БКП започва промените, влиянието на българските дисиденти остава затворено в сравнително тесни интелектуални кръгове.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 276; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!