ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА
ОТ КРАЯ НА 40-ТЕ ДО НАЧАЛОТО НА 80-ТЕ ГОДИНИ
В края на 40-те години и в сферата на икономиката България тръгва по пътя на “изграждане на социализъм” от съветски тип, характеризиращ се със “социалистическа” индустриализация и коопериране на земята. Традициите на следосвобожденска България са прекъснати и страната тръгва по път, различен от извършващите се в Западна Европа трансформации. Водеща за икономиката е лансираната в края на 1948г. от Петия конгрес на БКП задача “за 10–15 години да постигнем това, което други народи са направили за столетия”. Идеята е индустриализацията и електрификацията да помогнат на селското стопанство, а то да осигури суровини за промишлеността. На мястото на пазарната икономика се въвежда единна централно контролирана и планирана система на управление. Взаимовръзката между основните отрасли придава на стопанството автархичен характер, какъвто имат всички държави от СИВ. Същевременно силната централизация в ръководството на икономиката поражда и изкушенията на волунтаризма.
Изграждане на централизирана планова икономика
Истинската трансформация на икономическата система настъпва след одържавяването на промишлеността, осъществено в края на 1947г. Първата голяма стъпка към централно планиране е двегодишният план – за 1947–1948г., чийто акцент е индустриализацията: предвижда се изграждане на 53 нови индустриални обекта и високи темпове на промишленото производство. Това е обща характеристика на всички държави от Източния блок, създали през януари 1949г. Съвет за икономическа взаимопомощ. За да се осъществи плановото начало в индустриализацията, се изгражда централизирана система от държавни органи, най-важен от които е Държавният планов комитет. Приоритет обаче има партийното ръководство, чиито идеи за индустриално развитие се реализират от държавния апарат. От края на 40-те години планирането става по съветски образец с петгодишни стопански планове (петилетки). Първият такъв план (1949–1953) е насочен към форсираната индустриализация чрез максимално развитие на отраслите от групата “А” (производството на средства за ново производство) – енергетика, металургия, машиностроене и тежка химия. Докато задачите на леката промишленост от групата “Б” (производство на предмети за потребление) са по-скромни: да осигури стоки за населението и за износ. Амбициозните задачи на първия петгодишен план могат да се осъществят чрез производствено коопериране, за което България разчита на СИВ. Страната получава бързо и лесно кредити, суровини, машини, пазари, но СИВ откъсва България от европейските постижения на техниката и от пазарите на Европа. Във втория петгодишен план (1953–1957), реализиран след смъртта на Сталин, приоритетите се променят: разширяват се капиталовложенията за групата “Б”, а ударението се поставя върху селскостопанското производство. Икономиката се ориентира към т.нар. продоволствен курс.
|
|
|
|
|
|
Резултати от индустриализацията
Изгражда се широка енергийна база – през 1957г. новопостроените ТЕЦ и ВЕЦ дават десет пъти повече електроенергия от 1939г. Расте добивът на желязна, оловно-цинкова руда, изграждат се черната (завод “Ленин” в Перник) и цветната металургия (Оловно-цинковият завод край Кърджали и Медодобивният край Пирдоп). Развиват се химическата индустрия и производството на строителни материали. Огромният ръст на промишлената продукция (32 пъти повече от 1956г. в сравнение с 1939г.) се дължи най-вече на новите машини, апарати и резервни части. Негативните страни на индустриализацията по съветски образец са голямото финансово напрежение, инвестирането главно в групата “А” (47,7 %) за сметка на селското стопанство (10-11 %). Уклонът към машиностроене проявява своите слабости още през 50-те години – например произвеждат се резервни части, но често те са по-скъпи от вносните. Изграждането на промишлени гиганти предизвиква размествания на населението и концентрирането му в някои селища без достатъчни условия за живот и труд.
|
|
|
Коопериране на селското стопанство
Друг важен елемент от новата икономическа политика е обединяването на земята на селяните в общи стопанства, обработвани съвместно и наричани Трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Този процес предизвиква дълбоки социално-икономически и демографски промени в българското село. Селската кооперация е популярна в България още от Освобождението в различните й форми – потребителска, снабдителна, производствена. Селяните виждат в нея възможност за взаимопомощ. Особено разпространено е движението за коопериране сред бедните селяни. Но обявената още на 5-ия конгрес на БКП (декември 1948г.) линия на коопериране предвижда ускорено развитие само на продоволствената кооперация, която за пет години трябва да обхване 60 % от селяните. Това политическо решение се реализира силово и до края на 1951г. в ТКЗС се вкарват 52 % от селяните и 60,5 % от обработваемата земя. Българското село се съпротивлява чрез неизпълнение на сеитбените планове, фалшифициране на отчетите, масово напускане на селата, но това не спира процеса.
През втората петилетка (1953-1957) благодарение на “продоволствения курс” положението в селото се подобрява. До март 1956г. в ТКЗС са вече 80 % от селските стопанства, включително и в планинските и полупланинските райони, с което завършва кооперирането на българското село.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 295; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!