В борба за властта – 1956-1962 г
Предизвиканите след 20-ия конгрес на КПСС кадрови промени в ръководствата на комунистическите партии в Източния блок разгарят сериозни вътрешнопартийни борби. До 1962 г. Хрушчов води битка за утвърждаване в КПСС, а в България Т. Живков върви по неговите стъпки, опровергавайки преценките, че е бил издигнат като компромисна и преходна фигура. В задкулисните интриги се проявява умението на Т. Живков да печели привърженици и да се разправя с противниците си. Той успява да се наложи над авторитетни и опитни партийци. Част от тях около В. Червенков запазват силни позиции и се надяват на реванш; други са от средите на репресираните при “култа” (Добри Терпешев, Йонко Панов) и смятат, че след развенчаването му е дошъл техният ред да управляват. В борбата участват и хора като премиера Югов и Георги Чанков, които през 1956 г. получават по-високи постове, но са убедени, че имат повече опит и заслуги от Живков. През 1957 г. Хрушчов се разправя с конкурента си в Кремъл – сталиниста Вячеслав Молотов, и Живков незабавно се възползва от примера му: със същите обвинения в “антипартийна” дейност отстранява от политическия живот групата около Д. Терпешев и Й. Панов, както и Г. Чанков. През 1960 г. е организирана разправа с т.нар. група на Куфарджиев, в която са седем комунисти, отправили директни критики срещу Живков. Под влияние на започналия съветско-китайски конфликт те настояват за “подобряване” на социализма. Месец след поредната атака на Хрушчов срещу сталинизма (на 22-рия конгрес на КПСС през октомври 1961 г.) Живков отстранява В. Червенков от Политбюро и правителството, а след година – и А. Югов. Двамата са изключени и от партията. Т. Живков печели дивиденти и от предприетото по негова инициатива затваряне на лагера в Белене през август 1959 г. Нарасналата престъпност обаче дава повод на вътрешния министър Георги Цанков да създаде нов лагер край Ловеч, станал печално известен с убитите в него 147 от общо 1235 затворници. Жестокостите предизвикват скандал и през 1962 г. лагерът е закрит, като Живков хвърля вината върху Г. Цанков и си приписва заслугата за ликвидирането на лагера. През ноември 1962 г. Живков поема и поста министър-председател и като първи секретар на БКП вече държи в ръцете си партийното и държавното ръководство.
|
|
|
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. В какво се изразява ролята на външния фактор за започването на процеса на умерена либерализация в България?
2. Анализирайте проявите на десталинизацията в политическата сфера и дайте оценка за техния мащаб и значение.
3. Проследете и коментирайте пътя на утвърждаването на Т. Живков във властта. Кои фактори съдействат за издигането му?
|
|
|
§ 4. "В УТРОБАТА НА КИТА" –
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 60-ТЕ И 70-ТЕ ГОДИНИ
Развитието на голям период от най-новата историята на България е свързано с Тодор Живков. “Живковизмът” продължава почти три десетилетия – от ноември 1962г., когато Т. Живков застава начело на държавното управление, до краха на системата през 1989г. Без високо образование и често осмиван като селски хитрец, той е образец на политическо дълголетие. То се дължи на умението му да балансира между политическите си противници, да провежда многобройни икономически реформи при запазване на политическата система, да предотвратява масовото недоволство с грижи за жизненото равнище, но най-вече на “специалното” отношение, което успява да създаде с всички съветски лидери от Хрушчов до Черненко. Те му създават вътрешнополитическа стабилност, а срещу политическата си вярност Живков получава и сериозна икономическа подкрепа.
По пътя към личната власт
Като министър-председател Т. Живков се стреми да привлече в управлението нови хора, които не са свързани със стария политически елит. Повечето са млади, образовани и школувани в младежката организация на БКП. Професионалните им качества са от най-голямо значение, макар че неизменно се прилага и класово-партийният критерий. Така Живков извършва смяна на кадрите в управлението, като новоиздигнатите нямат никакво съмнение, че дължат кариерата си на него, и стават сериозна опора на властта му. Отстраняването на старата партийна гвардия е извършено така, че тя да запази привилегиите си и да не застрашава с недоволството си позициите на Живков. Живков толерира отделни свои “любимци”, издига ги до “втори” след него в партийната йерархия, но не се колебае да ги отстрани, когато позициите им започнат да застрашават неговите собствени. Същевременно той се стреми да не ги превръща в опозиция – отстраняването им най-често означава изпращане на посланически пост или добре платена работа в научен институт или друга структура, но без реални властови позиции. Такава е съдбата на Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Борис Велчев, Александър Лилов, Чудомир Александров.
|
|
|
През 60-те години Т. Живков има и преки противници, които се стремят да го свалят от власт. Най-сериозният опит за преврат е на групата на Иван Тодоров-Горуня и ген. Цвятко Анев. През октомври 1964г. свалянето на Н. Хрушчов в СССР събужда надеждите на недоволните от Живков, че и българският десталинизатор може да бъде свален. В София е създадена групата на Иван Тодоров-Горуня, бивш политкомисар на партизанския отряд “Гаврил Генов” и член на ЦК на БКП, и Цоло Кръстев – бивш командир на същия отряд и началник отдел в МВнР, към която се присъединява и ген. Цвятко Анев – комендант на Софийския гарнизон. Според тях партийното ръководство след 1956г. извършва ревизия на марксизма-ленинизма в полза на опортюнизма, отслабва диктатурата на пролетариата и отстъпва пред американския империализъм. Групата приема като образец политиката на Китайската комунистическа партия и замисля да извърши “преврат” по време на пленум на ЦК с участие на части от армията. Заговорът е разкрит много бързо. На 8 април 1965г. ген. Анев е арестуван, а същия ден Горуня се самоубива в дома си. След няколко дни Т.Живков и Н. Хрушчов
|
|
|
са арестувани и другите участници в групата. Девет от тях са осъдени на затвор от 8 до 15 години, а 192-ма получават партийни и административни наказания. Заговори срещу Живков има и в края на 60-те и началото на 70-те години, но са на малки групи и целта им не е противопоставяне на социализма, а смяна на властта вътре в БКП. През 70-те години личната власт на Т. Живков укрепва и достига Т. своя апогей, опряна на “специалните” отношения със съветските ръководители. Тези отношения са плод както на умението на Живков да получава икономически изгоди срещу идеологическа вярност, така и на значението на България за СССР. Тя единствена на Балканите следва политиката на Кремъл, а не търси собствени пътища, подобно на Югославия, Албания и Румъния, дори ако цената, която трябва да плати, е участието в интервенцията срещу Чехословакия през август 1968г. Взаимният интерес гарантира и стабилността на Живковото управление, а през 1973г. с поредното (след 1963г.) предлагане на все по-тясно сближаване със СССР Живков си издейства от Л. Брежнев трайни икономически изгоди.
2. “Развитото социалистическо общество”
В сравнение с 60-те години, изпълнени с напрежение във вътрешен и международен план, следващото десетилетие е време на по-голяма сигурност. За това допринася стабилизирането на режима, устойчивото икономическо развитие на страната и “разведряването” в международния климат. След смазването на “Пражката пролет” обществото в източноевропейските страни изглежда поне за няколко години примирено с наложения модел. То вече няма илюзии за реформирането, “очовечаването” или демократизирането на социализма. Мнозинството от хората се примирява с живота “в утробата на кита”, където според тълкуванието на библейската легенда, направено от Джордж Оруел, човек се чувства затворен, но липсата на свобода се компенсира от усещането за защитеност. В началото на десетилетието се очертава пълната нереалистичност на приетата през ноември 1962г. по съветски модел свръхамбициозна 20-годишна програма “за завършване на строителството на социализма и изграждане на комунизма” в периода 1961-1980г. Планираните икономически показатели не се постигат и комунизмът изглежда все така далечен. Нужна е нова теоретична формулировка, която да го отмести още повече, за да не се създават нереалистични очаквания и партийните идеолози да излязат от неудобната ситуация на неизпълнените партийни обещания. “Спасителната” характеристика е дадена от Москва – системата в СССР и Източна Европа е наречена “развито социалистическо общество” и най-важната му особеност е неопределената продължителност. Осъществяването на идеала е отложено и на хората се внушава да не очакват изключителни постижения. От тях се иска да приемат реалността, на която Комунистическата партия се опитва да придаде по-привлекателен характер със създаване на условия за умерена консумация и с демонстриране на “грижа за човека”. В България новата формула за “развитото социалистическо общество” е прокламирана в приетата на 10-ия конгрес на БКП (април 1971г.) програма. В нея то е обявено за “исторически необходим закономерен етап в прехода от капитализма към комунизма”, а изграждането му е поставено като “непосредствена историческа задача” на партията. Етапът изрично е определен като “повече или по-малко продължителен” и в неговите рамки трябва да се извърши “скок в производителните сили” в резултат на прилагане на постиженията на научно-техническата революция. Според програмата с ускорени темпове ще намаляват различията между хората на физическия и на умствения труд, ще се увеличават ролята и значението на интелигенцията, а обществото ще се приближава към социалната еднородност. През 70-те години властта осъзнава и друг проблем – правените четвърт век опити да се внедри марксистко-ленинският мироглед в общественото съзнание не довеждат до желания резултат. Управляващите отчитат, че вместо култивиране на социалистически морал, в обществото се вкореняват явления като “кариеризъм, бюрократизъм, егоизъм, ходатайство, заобикаляне и нарушаване на законите, оеснафяване, алчност и стремеж към лично облагодетелстване”. Тези негативни прояви, които Т. Живков се опитва да омаловажи, наричайки ги “малката правда” (“голямата” са успехите в изграждането на социализма), пораждат скептицизъм към възможността да се създадат нови обществени отношения и показват разминаването между реалността и идеала. Неслучайно се ражда и терминът “реален социализъм”, който е предназначен да обясни и “извини” това разминаване. За разлика от 60-те години, когато все още има надежди, че социализмът подлежи на “подобряване” и това поражда сблъсъци на различни виждания за начина, по който може да се извърши, през 70-те години обществото вече изглежда примирено със социалния експеримент. Опитите за реформи зачестяват, но идват “отгоре”, формулирани в кабинетите на управляващите, докато хората като цяло остават твърде равнодушни към тях.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 366; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!