Измеренията на българската десталинизация – 1953-1955 г
Смъртта на Сталин стряска българското ръководство, в което след тежки политически борби в ролята на “българския Сталин” е успял да се утвърди В. Червенков. Първата реакция на властта е да засили мерките за сигурност поради опасността от дестабилизация, която е естествена за всяка промяна в една деспотична система, когато се сменят водещите личности. През лятото на 1953 г. лидерите на източноевропейските страни са извикани в Москва и инструктирани да поемат курс към умерена либерализация. В. Червенков няма избор – трябва сам да проведе десталинизацията, ако иска да спечели доверието на Кремъл.
На пленум на ЦК на БКП през януари 1954 г. Червенков остро критикува “култа към личността”, на който сам е бил носител и върху който са прехвърлени причините за проблемите от началото на 50-те години. Критиката обаче е формална, а Червенков дори обвинява чиновниците и журналистите за непрекъснатото възхваляване на собствената му личност. Съвсем козметичен характер имат и персоналните промени – ликвидира се дотогавашният пост на Червенков “генерален секретар” на БКП, но той остава министър-председател и член на Политбюро, като дори отговаря за него и ръководи работата му. За стабилните позиции на В. Червенков говори и фактът, че той оглавява комисията по подготовка на нова програма на БКП. Текущата работа на ЦК на БКП е възложена на трима секретари, като за първи секретар е издигнат Тодор Живков, който до момента не е сред най-авторитетните политици, макар че е оглавявал най-голямата партийна организация – Софийската. Кадровите промени са санкционирани и от проведения в началото на 1954 г. 6-и конгрес на БКП, на който В. Червенков отново критикува “култа” в духа на съветския “нов курс”. Признак за промени в политическите отношения в страната е решението на пленума на ЦК на БКП от юли 1953 г. от трудовите лагери да бъдат освободени всички, с изключение на “най-опасните за социалния ред елементи”. В началото на август от “Белене” са освободени над 800 души от категорията “политически”. На 5 септември 1953 г. Политбюро решава главния и останал до момента последен български лагер, разположен на дунавския остров Белене, да бъде закрит и до края на 1956 г. не се извършват въдворявания в ТВО. На 7 април 1955 г. е обявена амнистия за българските емигранти, на които освен спокойно завръщане в страната е обещано и връщане на имуществото. Така през първите три години след смъртта на Сталин България извършва умерени промени, и то само такива, които се предлагат и одобряват от Москва. Те носят подобряване на снабдяването, известно повишаване на жизненото равнище и минимално смекчаване на политическия натиск, но за истинска демократизация е още рано да се говори. За да станат по-дълбоките промени реалност, е нужен сериозен вътрешен или външен трус. И той идва с кризата в комунистическия свят, предизвикана от Никита Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС (14-25 февруари 1956 г.).
|
|
|
|
|
|
Бурната 1956 г.
Повратен момент за световното комунистическо движение и особено за Източна Европа стават не политическите решения на 20-ия конгрес на КПСС, а развенчаването на Сталин – смятания за безспорен в продължение на повече от 20 години “вожд на световния комунизъм”. Хрушчов осъществява този смел политически акт (макар и след много колебания) едва в края на конгреса на извънредно закрито заседание – оттам идва и определянето на неговия доклад като “секретен”. За българските гости на конгреса, между които е Червенков, но не и Живков, докладът е огромна изненада. Българската политика следва съветската, затова след като в началото на 1955 г. съветският реформатор Георгий Маленков е свален от политическата сцена, българските сталинисти се успокояват, че промените ще спрат до икономическата преориентация. Вместо това Хрушчов прави ход, с който цели решително да скъса със Сталиновото наследство и да се утвърди като едноличен лидер. За България това означава, че одобреният от Хрушчов Живков получава възможност да се отърве от силните фигури от сталинския период. Такава е основната цел на свиканото в началото на април 1956 г. заседание на ЦК на БКП. Официално става дума за поредното съобразяване на линията на БКП с извършените от КПСС промени. Пленумът е подготвен много внимателно, а заседанията му се провеждат в атмосфера на секретност (стенограмата остава недостъпна до края на живковската епоха). Със съветска помощ Живков отстранява Червенков от подготовката на основния доклад, което му дава възможност да го направи изкупителна жертва за грешките (все още не се говори за престъпления) на българския сталинизъм. Решенията на широко митологизирания Априлски пленум са сравнително скромни – посоченият като олицетворение на “култа към личността” В. Червенков остава обикновен член на Политбюро и е понижен от премиер в заместник министър-председател. За нов премиер е издигнат Антон Югов, деец от същото поколение (в мрачния период 1947-1949 г. е бил дори министър на вътрешните работи), но за разлика от Червенков той е “местен”, а не “московски” комунист. Т. Живков се утвърждава като партиен водач, въпреки че на пленума се чуват предложения и за други, много по-изявени в миналото дейци. Априлският пленум следва съветския пример и дава шанс не на онези, които навремето са били отстранени от Червенков, а на новото поколение политици, зависими от подкрепата на Хрушчов. Това е израз на новата съветска линия, която, без да отслабва контрола върху сателитите, налага за ръководители “местни”, но предани на Москва комунисти, които се съобразяват с националните специфики. В духа на десталинизацията е решено да се реабилитират съдебно и партийно репресираните в предходния период комунистически дейци, вкл. Трайчо Костов, но не се изясняват причините, довели до тези репресии. Априлският пленум се провежда в атмосфера на секретност, но обществото предусеща новите повеи. На бурни публични събрания критиката към свалените “сталинисти” надхвърля зададените рамки и се насочва дори към новите лидери на БКП. Това е неприятна изненада за партийното ръководство, но реакцията му е улеснена от вече изразеното становище на КПСС по сходните прояви в СССР. В края на май 1956 г. обществените дискусии за “култа” са заклеймени като “дребнобуржоазно критикарство и разпуснатост”. Вълненията в Полша и революцията в Унгария през бурната 1956 г. са стряскащ пример за управляващите, защото показват заплахата от излязлото извън партийния контрол недоволство. На пленум през септември ръководството на БКП решава да се сложи край на обществените дискусии, “за да не позволим никакви изненади в нашата страна”. Вълната на репресиите отново се надига – арестуваните са стотици; възобновяват се изселванията на “политически опасни лица”, възстановен и лагерът в Белене. Опитът за либерализиране на системата заплашва нейните устои и тя бързо задейства своите защитни механизми.
|
|
|
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 301; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!