Кога започва и кога завършва Българското възраждане?
За хронологическите граници на възрожденската епоха съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденци като Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на ХIХ в. Това свое виждане те аргументират с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящия се църковен спор с Цариградската патриаршия. По-късно Марин Дринов предлага за начало на възрожденската епоха 60-те години на ХVIII в., свързвайки това начало с появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски (1762 г.). Подобно мнение след Освобождението застъпват и Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Никола Станев. През 40-те години на миналия век популярност придобива и тезата на Христо Гандев, който измества долната граница на възрожденската епоха към края на ХVII – началото на ХVIII в. Сред изследователите на Българското възраждане няма единомислие и по въпроса за края на възрожденската епоха. Отделни учени, които поставят акцент върху духовната пробуда и националната еманципация на българите, приемат, че възрожденските процеси завършват в началото на 70-те години на ХІХ в., когато просветното и църковното движение достигат своята кулминация и когато българската нация е официално призната като самостоятелна общност в пределите на Османската империя. Други изследователи, които извеждат на преден план освободителните борби на българския народ, посочват като горна граница на Българското възраждане края на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. При възприемането на тази теза е необходимо да се уточни обаче, че Освободителната война бележи края на възрожденската епоха само за земите, включени в Княжество България, тъй като и след Берлинския конгрес значителни части от българските територии продължавали да са зависими от Високата порта. В този смисъл за Източна Румелия горна граница на Възраждането се явява Съединението от 6 септември 1885 г., а за Македония и Източна Тракия – балканските войни от 1912-1913 г. Напоследък се лансира и схващането, че за естествен завършек на възрожденската епоха може да се приеме утвърждаването на Търновската конституция (16 април 1879 г.). Развитието на историческите познания за миналото на българския народ предлага нови и нови предизвикателства пред специалистите, затова, въпреки отбелязаните различия относно хронологическите граници на възрожденската епоха, днешната българска историопис приема, че Възраждането започва в началото на ХVIII в. и завършва с Освобождението през 1878 г. В тези хронологически рамки се открояват три периода: Ранно българско възраждане, което обхваща целия ХVIII и първата четвърт на ХIХ в.; вторият период започва от края на 20-те години на ХIХ в. и продължава до Кримската война (1853-1856), а третият – от края на Кримската война до Освобождението на България. Границите между отделните периоди имат условен характер, но те се използват, за да се подчертае по-ясно различната степен на зрялост на основните възрожденски процеси.
|
|
|
|
|
|
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. В какво се изразява същността на възрожденската епоха?
2. Какви са хронологическите граници на Българското възраждане и защо в историческата наука съществуват различни мнения по този въпрос?
3. Как ще аргументирате възможността от въвеждане в историческата наука на термина “Балканско възраждане”?
РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ
Залезът на османското военно могъщество
През 1683 г. Високата порта предприема поредната си военна кампания срещу Австрия. Турската армия обсажда Виена, но с помощта на Полша и Венеция Хабсбургската империя отблъсква неприятеля. Християнската коалиция преминава в настъпление и след шестнадесетгодишни изнурителни походи и битки Високата порта се признава за победена. “Свещената лига”, към която в хода на войната се присъединява и Русия, се възползва от ситуацията и принуждава султан Мустафа ІІ да приеме унизителния за Османската империя Карловацки договор (1699). Турците изгубват част от европейските си владения, а могъщата им някога империя се превръща във второстепенен политически фактор. През следващите десетилетия военната немощ на Портата става още по-очевидна. Османската империя отстъпва нови територии и предоставя широки привилегии за стопанското и политическото проникване на европейските държави в нейните владения. Особено пагубни се оказват войните с Русия. Отначало силите са равностойни, но постепенно Русия се превръща в най-опасния противник на султана, като превъзходството на Петербург става дотолкова очевидно, че след двете “екатеринини” войни (1768-1774 и 1787-1791), Портата отстъпва на Русия Северното причерноморие и й признава правото да бъде гарант за автономията на Влашко и Молдова. През 1783 г. Турция изгубва окончателно и Крим. Военните кампании на Балканите създават предпоставки за разширяване на стопанските контакти и културното общуване между българи и руси. Същевременно Русия съумява да материализира амбициите си да стане хегемон в Европейския Югоизток и постепенно се превръща във фактор, стимулиращ политическата активност на подвластното население. И независимо че Петербург преследва собствените си имперски интереси, българите започват да възприемат руските действия на Балканите през призмата на своите надежди за скорошно избавление от чуждото владичество. Ползата от подобен ефект била добре осъзнавана и от руските държавници, които полагат целенасочени усилия за затвърждаване вярата на българите в освободителната мисия на “дядо Иван”.
|
|
|
|
|
|
Кризата в Османската империя
Военните неуспехи от края на ХVІІ и през целия ХVІІI в. се отразяват неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя. Армията е деморализирана. Финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички структури на местната и централната власт. Анархията взема неконтролируеми размери. Плахите реформи на Ахмед III (1703-1730) имат частичен успех, а усилията на Селим ІІІ (1789-1807) да модернизира армията и администрацията на империята в европейски дух завършват с детронирането му. Слабостта на централната власт намира израз и в постепенното разлагане на институциите, върху които се крепяла някога мощта на султана – еничарският корпус и спахийството. Принципите за набиране на еничарите например са изцяло подменени. През ХVIII в. корпусът се попълва с мюсюлмански деца, чиито родители плащат, за да включат синовете си в списъците на еничарите. Самите еничари започват да се женят и активно да участват в различни спекулативни сделки. Инфилтрирането им в градското стопанство пък довежда до засилване на техните амбиции за контрол над държавната администрация и до нарастване на тяхната роля в политическия живот на империята.
На подобна ерозия е подложено и спахийското съсловие. Възползвайки се от корупцията на чиновниците, спахиите отказват да изпълняват военните си задължения и започват масово да не се явяват на свикваните военни сборове.
Широко разпространение придобива и практиката на арендуване на тимарите, при това по няколко пъти от различни лица. Многобройни свидетелства от кадийските регистри показват как през първата половина на ХVІІІ в. в района на Добрич например тимариотите продават на търг своите владения, като спечелилите търга също препродават откупения вече тимар. Операцията се повтаря със спекулативна цел по 3-4 пъти, като нито един от арендаторите не поема задължението да служи в армията. Нерядко приходите от тимар се вземат по няколко пъти в годината от различни лица, като всеки представя на кадията документ, че той е истинският владелец на тимара. Други тимариоти чрез подкуп успяват да впишат в официалните регистри по-малки стойности за приходоизточниците си и по този начин укриват значителни суми от доходите си. Така тимари от 1000-1500 акчета осигуряват реално по 50 000–60 000 акчета. В крайна сметка тежестта от всички тези своеволия и злоупотреби пада върху българското население, но не по-малки са загубите и на централната власт.
Разбира се, деструктивните тенденции в Османската империя не трябва да се абсолютизират, тъй като Високата порта не остава напълно безучастна към обществените катаклизми и стопанските трансформации. Още през първата половина на ХVІІІ в. някои от великите везири се опитват да възстановят авторитета на централната власт, но предприеманите от тях мерки остават недовършени и непоследователни. Все пак усилията на реформаторски настроените висши чиновници позволяват на Портата да поеме дъх след предизвиканите от една или друга война тежки сътресения и да възкреси, макар и временно, надеждите си за нов блясък и за нов подем. Султанското правителство търси опора за преодоляване на корупцията и беззаконието и във влиятелното по места аянско съсловие. Аяните – богати мюсюлмани, ползващи се с авторитет на местни първенци, получават правото да подпомагат дейността на санджак бейовете и да контролират разпределянето и събирането на налозите от раята. По-късно те започват да следят и за своевременното набиране на тимариотите, да надзирават дейността на държавните чиновници и на кадиите. С времето обаче ролята на аяните в управлението на провинциите нараства неимоверно. Създават се предпоставки те самите да се превърнат в дестабилизиращ фактор. Зачестяват и случаите на неправомерни действия от страна на отделни аяни. Опорочава се дори начинът на техния избор. За аянския пост в Сливенската каза например в един момент се борят четирима претенденти. Спорът в крайна сметка се решава със сила, когато единият претендент събира отряд от български селяни и дезертьори и узурпира аянската длъжност.
Превръщането на аяните от опора на централната власт в неин съперник принуждава Абдул Хамид I да издаде през 1785 г. ферман, с който премахва аянската институция. Но това решение идва късно, защото противопоставянето на провинциалната османска аристокрация на Високата порта е вече факт. Повсеместно в Египет, Анадола и Румелия сепаративните тенденции започват да вземат връх, а деструктивните процеси достигат своята кулминация. Точно по това време Турция се вплита в продължителни конфликти с Русия и Австрия. Желанието на Мустафа III, а след него и на Абдул Хамид I да мобилизират целия военен потенциал на империята поражда недоволство сред еничарите, спахиите, аяните. Спекулата се засилва, а разбойничеството придобива характер на организирано движение, останало в историята под името “кърджалийство”.
Кърджалийското време
Първите организирани разбойнически прояви, имат ограничен характер. През 80-те години на ХVIII в. кърджалийството обхваща Силистренско, Плевенско, Севлиевско, Хасковско, Пловдивско. Постепенно малобройните шайки от дезертьори, запасняци и криминогенни елементи се превръщат в дружини от по няколкостотин души, които действат на широк периметър. Нападенията стават дръзки и организирани. Значителни райони от Румелия попадат под властта на кърджалиите. Десетки градове, като Жеравна, Тетевен, Плевен, Елена, са разграбени. Редица селища запустяват, а местното население е принуждавано да плаща значителни суми, за да откупи спокойствието си. В отделни селища като Котел и Сливен българите започват дори сами да се въоръжават, за да отблъскват разбойническите нападения. Успоредно с разрастването на кърджалийството по-влиятелните паши и бейове от Видинско, Русенско, Силистренско, Добруджа сформират свои отряди и се обявяват за самостоятелни владетели. Те събират данъците, сами раздават правосъдие, отказват да се подчинят на изпращаните от Цариград чиновници. Нерядко обединяват силите си и организират разорителни походи из Софийско, Тракия и Македония. Особено прочут и влиятелен става видинският отцепник Осман Пазвантоглу, който повече от едно десетилетие управлява самостоятелно обширни територии и едва след смъртта му (1807г.) Портата възстановява контрола си над Видин.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Кои са основните причини за кризата в Османската империя?
2. Какви промени настъпват в живота на подвластното християнско население през ХVІІІ и началото на ХІХ в.?
3. Кои са предпоставките за възникването на кърджалийството в българските земи?
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 407; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!