АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ
Сложен комплекс от променливи условия и фактори обуславя методите и средствата на антиосманската съпротива на българите. Резултатите от техните освободителни действия и акции зависят от конкретните възможности не само на Балканите, но и от политическата конюнктура в един огромен ареал, обхващащ територии от Мала Азия, Средиземноморието, Централна и Източна Европа, т.е. земите на Османската империя и нейните съседи.
Лишаването на българското общество от политически и социални водачи и от институции, които могат да мобилизират големи маси хора, са главните препятствия, които пречат и забавят отхвърлянето на чуждата власт. Противодействията срещу нея обаче са постоянен компонент в живота на всяка българска генерация. Те се наблюдават в различни сфери на живота и се реализират чрез различни средства и методи. Още в първите десетилетия на османската власт те показват своя стремеж към възстановяване на изгубената си държава.
Първото антиосманско въстание на българите
През лятото на 1402 г. огромната армия на Баязид І Светкавицата (1389-1402) е напълно разгромена от войските на монголския хан Тимур ленг Тамерлан (1336-1405). В битката при Анкара Баязид І е пленен, а държавата му изпада в дълбока криза поради междуособна война на неговите синове. Българските земи стават арена на кръвопролитни сражения в продължение на повече от десет години. След дълги преговори в 1403 г. Византия и нейните християнски съюзници подписват в Галиполи договор, по силата на който ромеите си връщат черноморските пристанища Месемврия и Анхиало. Срещу това османският принц Сюлейман получава владението на българските земи. Други християнски политици от Европа търсят свои пътища, за да се възползват от кризата в османската държава. Оформя се втора антиосманска коалиция. Неин инициатор и организатор е унгарският крал Сигизмунд І (1378-1437). Под неговата егида в северозападния дял на полуострова през 1403-1404 г. обединяват своите сили влашкият воевода Мирчо Стари (1386-1418), сръбският деспот Георги Бранкович (1426-1456), босненският крал Остоя (1397-1404) и Константин, син на видинския цар Иван Срацимир. Тя води бойни действия на широк фронт от Сърбия до Добруджа. Между 1406 г. и 1408 г. крал Сигизмунд подновява опитите си за по-големи военни акции срещу османците. Европейската християнска съпротива срещу османците се направлява от католическа Унгария, която е най-пряко застрашена от тяхната разширяваща се експанзия. На фона на тези събития и в пряка връзка с тях избухва първото антиосманско въстание на българите. То е ръководено от престолонаследниците на Видинското и на Търновското царство – Константин, син на цар Иван Срацимир, и Фружин, син на цар Иван Шишман. Бедната изворова информация не дава възможност да се възстанови ходът на събитията и поддържа дълга дискусия върху множество въпроси. Спорна е самата година, в която то избухва. Едни автори твърдят, че това е станало в 1404 г., а други – в 1408 г. Неясен е и неговият обхват. То е ограничено в родовите владения на Константин по течението на р. Темска между Пирот и Ниш, или обхваща българското пространство от Силистра до р. Тимок. Спори се и върху продължителността на въстанието.
|
|
|
|
|
|
Според едната версия през 1404 г. Мирчо Стари и видинският престолонаследник Константин, който след падането на Видинското царство намира убежище във Влашко, предприемат широко настъпление в Подунавието. Влашкият владетел успява да завладее част от Добруджа, а Константин завоюва териториите на Видинското царство. С унгарската армия на крал Сигизмунд се движи Шишмановият син Фружин. Изплашен от размаха на антиосманската коалиция, Сюлейман се отправя към областта Темска и смазва въстанието. Според другата версия след успешното нахлуване на Мирчо Стари и на Константин е превзета Силистра, а през 1406 г. – цяла Добруджа. Въстаническите действия обхващат почти всички територии на Видинското и Търновското царство. Въпреки че Сюлейман превзема крепостта Темско край Пирот, въстанието не е потушено до 1417 г.
|
|
|
Османските междуособици и българите в началото на ХV век
В края на 1409 г. на Балканите с голяма армия пристига другият син на Баязид – Муса, чието открито намерение е да свали брат си от трона. Той получава военната подкрепа на мнозинството балкански владетели. В неговата войска, чието ядро се състои от туркменско племенно опълчение, се включват войски на сръбския владетел Георги Бранкович и на влашкия воевода Мирчо Стари. Заедно със сърби и власи като съюзници на Муса действат и български отряди. Тяхното присъствие в армията на Муса е естествено след превземането на крепостта Темско от Сюлейман. В Българската анонимна хроника от XV в. участието на българите е отбелязано само с едно изречение: „Излезе Муса в дунавските области и събра голямо множество власи, сърби и българи.” Муса влиза в Одрин, убива Сюлейман и се провъзгласява за владетел на Румелия, като рязко сменя политиката си към балканските християни. Антихристиянската му политика принуждава бившите му съюзници, включително и българите да преминат на страната на Мехмед, следващия Бязидов син. Той пристига със собствена армия в Румелия през 1411 г. Обединените сили на неговите спахийски дружини, на местните бейове и отряди от сърби, власи и българи разгромяват войските на Муса през м. юни 1413 г. в битката при село Чемурли, в горното течение на р. Искър. Балканските християни приемат поражението на Муса за край на насилията. Новият османски владетел променя традиционната тактика на завоевателите. В отношенията с балканските владетели той демонстрира подчертано предпочитание към дипломацията, което създава лъжовното усещане за намаляване на османската агресивност. Опровергавали го военните му начинания в Албания и Босна. Усилията на Мехмед I са насочени предимно към регулиране на вътрешните отношения в османското общество и стабилизиране на централната власт. Той потушава въстанието на малоазийското население начело с Бьорюклюдже Мустафа и Топрак Кемал. След неговия разгром част от въстаниците, начело с шейх Бедреддин Симави, идеолог на разбунтувалите се селяни, се укриват в Лудогорието. Лозунгите на Бедреддин за социална справедливост и взаимно уважение на християни и мюсюлмани привличат мнозина българи. В 1419 г. Мехмед I (1413-1421) окончателно разгромява въстаниците. Шейх Бедреддин е наказан с мъчителна смърт, множество български селища отново са разграбени, а жителите им – избити или отведени в робство.
|
|
|
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 284; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!