Българските католици през ХVІІ век
След Тридентския събор в (1545-1563) Римската църква полага големи усилия да разшири позициите си в целия свят, в това число и в земите на Османската империя. Конвенцията, която империята сключва с Австрия през 1615 г., и допълненията от 1616 г. създават благоприятни условия за католическа пропаганда. На християните католици е разрешено да строят свои храмове и манастири в османските балкански владения. През 1595 г. при управлението на папа Климент VІІІ (1592-1605) в българските земи идва група босненски францискански монаси начело с Петър Солинат. Те се стремят да укрепят вярата на католиците в Чипровец и околните села Копиловци, Железна и Клисура. Изграждат храмове и манастири в Чипровец и Железна. Разширяват своята мисионерска дейност в Никополско, Свищовско и Пловдивско. Петър Солинат изпраща български младежи да се учат в Рим за свещеници и оставя след себе си около 8000 католици, четири манастира и енорийски църкви.
За наследник на Петър Солинат и Софийски католически епископ е назначен Илия Маринов от Чипровци. Той учи в Климентинския колеж в Рим и следва право в Римския университет. С неговото назначаване папа Урбан VІІІ (1623-1624) дава на българската францисканска мисия в българските земи статута на самостоятелна кустодия. В границите й са включени и земите на съседно Влашко, където действа францискански манастир. Следващият Софийски католически епископ е българинът Петър Богдан Бакшев. Той също завършва Клементинския колеж в Рим. През 1642 г. става архиепископ на София. Наред с многобройните си задължения на духовен водач той обикаля селата и градовете, в които има католици, грижи се за тяхната вяра и обучение, поучава новите вярващи. През 1663-1669 г. той предприема пътуване във Влашко, Варшава, Виена Рим и Анкона, за да събере помощи за възстановяването на църквата в Чипровец. Той е авторът на първата История на България, от която познаваме само малка част. Тя и другите му съчинения, писани на латински или италиански език, го представят като ерудиран историк и патриот, който се гордее със своя народ и неговото славно минало.
|
|
|
По настояване на Петър Богдан в българските земи са създадени Марцианополска (или Преславска) архиепископия начело с Петър Парчевич, а малко по-късно – Никополска архиепископия, ръководена от Филип Станиславов и неговия заместник Франческо Соимирович от Чипровци. В сравнение с православните духовници католическите свещеници са прекрасно образовани. С основание се твърди, че са истински представители на европейската интелигенция от ХVІІ в. Едновременно с това те са пламенни патриоти, за които България е най-прекрасното царство на света. Любовта към родината мотивира изключителната им политическа активност. Големият пример са многобройните мисии на образования и уважаван католически духовник Петър Парчевич. Той пътува до владетелите на Полша и Австрия, посещава Венеция, за да убеди християнските политици за обща борба срещу османската държава. Усилията му остават напразни.
|
|
|
През 1673 г. Петър Парчевич пристига и в Рим при папа Климент X (1670-1676). Приемат го кардинали и чужди посланици. Но и тази последна мисия няма резултат. Без видим резултат е и католическата пропаганда в Югозападна България, където се оформят Охридска католишка архиепископия (1647), Призренска католишка епархия, Скопска католишка епархия, превърната по-късно в архиепископия. Въпреки големите усилия на католическото духовенство в българските земи последователите на Римската църква са твърде малко. Българите в огромното си болшинство са източноправославни. В лоното на Римската църква са привлечени предимно павликяни, приемани от другите православни за еретици. След погрома на Чипровското въстание от 1688 г. следите от усилията на католическата пропаганда са слабо забележими.
Книжовната традиция на българите
|
|
|
Османското завоевание прекъсва динамичните процеси на разцвет на българската средновековна култура. Българското общество преживява изключително трудни времена. Изчезва българската държава и нейните институции. Много църкви и книжовни средища са превърнати в руини. Българските книжовници намират убежище в Атон, Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна, където пренасят част от ръкописите или цели манастирски библиотеки, а заедно тях и традицията на Търновската книжовна школа. В българските земи няма възможности за развитие на елитарна култура. Тя остава на нивото на средновековната книжовна традиция. Следвайки нейните правила, забележителни творби оставят множество книжовници, като Константин Костенечки (учил в Бачковския манастир и работил в Сърбия) и Григорий Цамблак (творил в Киев, Молдова и Литва). Съхраняването на книжовното наследство – писмената памет на българите – е голямата задача на българските книжовници, живели през ХV-ХVІІ в. Още в първото столетие на чуждата власт с такава цел работят монашеските братства в Атон, Видин, Охрид и София. Доказателство са големите тематични сборници, панегирици на дяк Андрей от 1425 г., на Мардарий Рилски от 1483 г. и др. В 1479 г. Владислав Граматик завършва сборник, който съдържа 111 творби на големи апологети на християнството – Йоан Златоуст, Василий Блажени, Йоан Дамаскин и много други. Наред с тях в сборника си включва жития и похвални слова за български светци от патриарх Евтимий. Сред тях е и неговият оригинален разказ за пренасянето на мощите на Рилския светец в манастира в 1469 г. Съвременните специалисти определят тази творба като сигнал за възвръщането на вярата и надеждата на генерациите българи, преживели дълбокия културен срив от времето на османското завоевание. През първата половина на XVI в. като най-значителен автор се отличава поп Пейо, който пише Житие и Служба на загиналия за своята вяра 1515 г. св. Георги Нови Софийски. Творбата на поп Пейо оказва влияние върху друг софийски книжовник от втората половина на XVI в. – Матей Граматик, който написва Житие за Никола Нови Софийски, убит през 1555 г. Примерът на двамата мъченици за вяра, популяризиран от софийските книжовници, става модел за обществено поведение на християните в българските градове. През 1566 г. е отпечатана първата печатна книга на български език. Нейният издател е Яков Крайков, който сам съобщава, че е българин. Той купува във Венеция печатницата на сърбина Божидар Вукович и между 1567 и 1570 г. отпечатва 6 богослужебни книги – евангелия и псалтири. За разлика от ръкописните книги, създавани и пазени в църкви и манастири, печатните книги на Яков Крайков се продават от книжаря Кара Трифон в Скопие. Неговото новаторско дело дълго не намира последователи. В българските земи книгите продължават да се пишат на ръка, но и да се приемат като съкровище. През следващото столетие книгопечатането се стабилизира във Влашко и Русия, откъдето започва внос на книги в българските земи. София и многобройните манастири в нейната епархия – Драгалевски, Лозенски, Кокалянски, Кремиковски и др. – се събуждат за книжовен живот през втората половина на XV и през XVI в. Наред със “Софийската Света гора” като важни културни средища се издигат манастирът “Варовитец” в Етрополе, “Св. Троица” във Враца, “Св. Илия” в Тетевен и десетки други. В следващите столетия мрежата от книжовни средища се уплътнява и покрива всички български области.
|
|
|
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Какво е мястото на българите в османския ред?
2. Каква е ролята на православната църква в съдбата на българите под османска власт?
3. Прочетете приложените извори и разкажете за:
– положението на българите под османска власт до края на ХVІІ в.;
– българските католици.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 289; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!