Спонтанни бунтове. Хайдутство
След средата на XV в. спонтанните изблици на открит отпор срещу тежестите на наложения от османците режим зачестяват. Един от начините за смекчаване на икономическия натиск са непрекъснатите оплаквания и прошения, отправяни до Високата порта. Позовавайки се на известни норми в законите или на съществуващите обичаи, населението търси защита от централната власт срещу произвола на местни феодали и чиновници. За да се избавят от някои спахийски данъци, българските селяни често изоставят земята си и отиват да обработват имоти в друго землище. Селяните търсят начини да се укрият при регистрация, при събиране на данъци или изпълнение на повинности. Особено упорито в това отношение е населението със специални задължения, което се позовава на своя специален статут. Нерядко българите прибягват и до османския съд за разрешаването на някои спорове. В много случаи изложенията и оплакванията им до централната власт не остават без последствия. Документи от XVII в. вече свидетелстват и за зачестили бунтове срещу произвола на данъчни или местни чиновници. Хайдутството е най-масовата и най-радикална българска реакция срещу османската власт. Хайдути се наричат бойците от унгарските гранични отряди. Те стават моделът, който всички балкански народи използват и в организацията, и в действията, и в названието на своите въоръжени дружини. Приема се, че първото известие за хайдути в българските земи е една приписка от 1454 г., която гласи: „1454 (година). В тази година Мехмед цар (Мехмед II) плени Радич, български войвода в София.” Хайдутите са предимно селяни. Те извършват нападения предимно срещу османски властници, срещу чифлици или пътуващи търговски кервани. Това дава основание на османската власт да ги третира като разбойници. Хайдутството е дълбоко свързано с народа движение, но то си остава съпротива с преобладаващо стихиен характер и ограничени цели. Въпреки това то представлява опасност за властта, за което съдим по жестоките и понякога отчаяни мерки, които тя предприема. В селския характер на хайдутството се крият и неговата сила, и неговата слабост. Хайдутите напускат своите стопанства и своите села, за да търсят справедливост. Те действат от Гергьовден до Димитровден в малобройни дружини, чийто състав рядко достига до 100 души. Традиционната хайдушка тактика са неочакваните и бързи нападения, след което бързо се скриват в горите или се разпръсват в селата. Участието в хайдушката дружина е въпрос на личен избор. Вътре в нея обаче съществува военна дисциплина. Дружината има свое знаме и знаменосец. Действията на хайдушките дружини обикновено имат локален характер, но поради тяхната масовост и резултатите им имат всенародно значение. Всичките опити на Османската империя да се пребори с хайдутите и с хайдутството остават безрезултатни.
|
|
|
|
|
|
Днес е много трудно да се установи, но може да се предположи, че някъде през втората половина на XVI в. сред българите се заражда вярата в Дядо Иван, образ, олицетворяващ руските владетели. По това време в очите на балканските християни Русия започва да се издига като голяма православна сила. Тя оказва материална и духовна подкрепа на славянските духовници в Османската империя. Вероятно именно чрез духовенството се формира идеята, че Русия е единствената сила, която може да помогне за освобождението на християнските народи от османска власт. Така се ражда митът за освободителната мисия на Русия.
Първо търновско въстание
Първите прояви на организирана антиосманска съпротива са от втората половина на ХVІв., когато съотношението на силите между османската държава и европейските й противници видимо се променя. Първото голямо събитие, свидетелстващо за това, че османците могат да бъдат разбити, е битката при Лепанто (Навпакт) на 7 октомври 1571г. Настъпилото след нея раздвижване в християнска Европа мотивира политическа активност на някои висши православни духовници, като охридския архиепископ Йоаким, който през 1572 и 1574г. посещава Неапол и Мадрид, за да търси подкрепа в борбата срещу завоевателите.
|
|
|
През 1592г. избухва продължителна война между Османската империя и Австрия, Трансилвания, Влашко и Молдова. Войната изтощава османската държава. Нарастват експлоатацията и произволите на османските властници над поробеното християнско население. Българските земи на север от Стара планина често са арена на военни действия. В хода на войната успехите на обединените християнски войски повдигат надеждите на българите за скорошно освобождение.
В такава обстановка се подготвя първият организиран опит за въстание на българите, останал в историята на българите като Първо търновско въстание. Негови водачи са търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Те подготвят широко мащабно въстание. От началото на 1595г. Павел Джорджич обикаля Влашко и Трансилвания и свързва организаторите на въстанието с владетелите на държавите от антиосманската коалиция. Съзаклятниците се опитват да ангажират християнските владетели да подпомогнат с войски бъдещото въстание. От писмата и изложенията на Павел Джорджич до трансилванския княз, австрийския император и папата научаваме подробности за организацията на въстанието и имената на главните участници в нея.
|
|
|
В 1597г. Павел Джорджич пише мемоар до австрийския ерцхерцог Максимилян. Той съобщава, че в готвеното въстание се включват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. В Никопол съзаклятието е организирано от търговеца Теодор Балина. В него участват двадесет и трима духовници и четиридесет миряни. Те се задължават да предадат в срок от три дни добре укрепената Никополска крепост.
Организаторите изпращат подробни писма на австрийския император Рудолф II и княза на Трансилвания Сигзмунд Батори. В тях те настояват християнските владетели да изпратят офицери, които да организират въстаническите дружини. Съзаклятниците искат знамена с лика на австрийския владетел, който им обещава да ги подпомогне с 2000 конници и 4000 души пехотна войска. В последвалия ход на събитията исканията на въстаниците и обещанията на императора остават без последствия.
Първото търновско въстание избухва в 1598г. след поредното нахлуване на влашките войски на войводата Михаил Храбли, които разбиват армията на силистренския паша. Според Дионисий Рали няколко хиляди въоръжени българи се събрат в Търново и обявяват един мним или реален наследник на последната царска династия за български цар под името Шишман III. Местният османски гарнизон не е в състояние да се справи с въстаниците, но много скоро голяма османска армия нахлува в Търново, избива и поробва въстаниците и мирните градски жители. Неуспешният край на въстанието и изтеглянето на войските на Михаил Храбри има тежки последици за българското население. Влашкият воевода отвежда със себе си голям брой българи, които заселва в своите земи. Според В. Златарски след погрома въстаниците заедно с техните водачи Дионисий Рали и Теодор Балина с около 50 000 български семейства търсят спасение на север от р. Дунав.
През 40-те години на XVIIв. нараства политическата активност на висшето католическо духовенство в българските земи. Марцианополският католически архиепископ Петър Парчевич обикаля европейските столици от 1640г. до края на своя живот в 1672г., за да търси съратници на българската кауза. В своите многократни посещения при римския папа, във Венецианския сенат, в австрийския императорски двор, при полския крал, при влашкия и молдавския воевода той настойчиво аргументира нуждите от единодействие срещу османците. За да осигурят успеха на бъдещото въстание, Петър Парчевич и неговите съратници Петър Богдан Бакшев и Франческо Соймирович търсят сътрудничеството на православното духовенство. В средата на XVII в. те привличат ипекския патриарх Гаврил, търновския митрополит Кирил и цариградския патриарх Арсений. Вероятно поради различия в политическите търсения на православни и католици или просто паради липса на средства това начинание остава нереализирано. На 14 юли 1683г. османците обсаждат Виена с 150 000 армия. Обсадата им завършва на 12 септември същата година с пълното поражение на османската армия. Създава се т.нар. Свещена лига, в която се обединяват Хабсбургската империя, Полша и Венеция, към която по-късно се присъединява и Русия. Войната на Свещената лига с Османската империя продължава до 1699 г. В османския политически живот настъпва истински хаос. Дългата приписка на поп Петър от пирдопското село Мирково разкрива как преживяват и как осмислят тези събития българите. В такава обстановка между 1686г. и 1689г. избухват Второто търновско, Чипровското и Карпошовото въстание.
Второто търновско въстание от 1686г. е познато от един-единствен извор – руската семейна хроника на Ростиславовичи-Дубровски. Според нея инициативата за въстанието е българска, но подготовката му е пряко свързана с дейността на московския патриарх Йоаким. Той се смята за автор на идеята за обединение на балканското славянско население под духовната власт на Московската църква. Главен организатор в него е Ростислав Стратимирович. Някои учени свързват неговото име с последната българскоцарска династия. Освен това в “Хрониката” той е посочен като “търновски княз”. Ростислав Стратимирович пристига в Москва, където е приет от патриарха, на когото съобщава за подготвяно в Търново българско въстание, Патриарх Йоаким се ангажира с лична подкрепа. Той сгодява Ростислав Стратимирович за племенницата си Мария Владимировна Дубровска и привлича в опасното дело племенника си Савслий Дубровски. През пролетта на 1686г. Ростислав се завръща в България. Още преди пристигането му в Търново един грък издава тайната организация и османците обезглавяват заговорниците. Градът е разграбен и подпален. Голям брой българи се затварят в крепостта и отбиват атаките. При тях отива и Ростислав Стратимирович. Той е ранен, но малцината живи въстаници го отнасят в Габровския Балкан. Тук се събират около 4000 въстаници, към които се присъединява един отряд от 800 души, доведен от Савелий Дубровски. Османските потери принуждават въстаниците да тръгнат по билото на Стара планина към София, но преди да стигнат града, ги пресреща многобройна османска войска. Въстаниците са избити, а двамата им водачи, “покрити с рани и полумъртви” се укриват в Рилския манастир. Три години по-късно, след много премеждия, те се завръщат в Москва малко преди смъртта на патриарха. По негова молба Ростислав Стратимирович получава владението на с. Толчаново в Смоленска губерния. Много от съвременните изследователи с основание се съмняват в достоверността на информацията за това въстание.
Чипровско въстание
Две години по-късно, в 1688г., избухва Чипровското въстание. Неговата организация и подготовка са дело на българските католици и са пряко свързани с настъплението на австрийските войски в балканските територии. Въстанието има дълга подготовка, чието начало вероятно е поставено още през 70-те години на века. През м. август 1688г. армията на император Леополд I обкръжава Белград. В австрийската войска действат два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които участват в сраженията за Белград и Оршова. Жителите на Чипровец и съседните му католически села Железна, Копиловци и Клисура решават, че е дошло време за дълго подготвяното въстание. Те организират военни дружини начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688г. става сигнал за българския бунт. Въстаниците превземат местния административен център Кутловица (дн. Монтана). Те се съсредоточават на военен лагер в местността Жеравица – западно от Кутловица, където очакват настъплението на австрийската армия, за да се присъединят към нея. Австрийците обаче се насочват на югоизток. Оставени на собствените си сили, те трябва да посрещнат удара на изпратената срещу тях войска. Според едни извори срещу въстаниците действат частите на граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти. Той е враг на католическа Австрия и османски съюзник. Според други източници срещу въстаниците са изпратени отряди от местни турци и татари. Според трети срещу тях тръгва войската на Йеген Осман паша. Въстаническото ръководство разчита на бързото напредване на австрийските войски, но те не идват. Това дава възможност на османците да съберат сили и да нанесат съкрушителен удар в момент, когато част от четите са вън от лагера в местността Жеравица. После идва ред на Чипровец. Градът е укрепен. Разполага и с достатъчно припаси, но очакваната помощ не идва. След тежки кръвопролитни сражения Чипровец е превзет. Отмъщението на османците е страшно. Половината от въстаниците са избити или отведени в плен. Градът е опожарен и разрушен до основи. Същата участ постига и останалите селища на българските католици – Копиловци, Железна и Клисура. Такава е съдбата и на много села с православно население, взело участие във въстанието в Берковско, Ломско, Белоградчишко и Видинско. Малцина са онези, които се спасяват на север, отвъд Дунав. Около 3000 души достигат до Влашко, където трябва да преживеят и набезите на татарски орди – османски съюзници. Принудени отново да бягат, те се заселват в Трансилвания, в околностите на гр. Брашов. Докато населението от района на въстанието се спасява през Дунава, оцелелите въстанически чети начело със своите водачи се присъединяват към австрийските войски. Така Георги Пеячевич с около 600 души се поставя под командването на главнокомандващия австрийските войски – Лудвик Баденски, а братята Михаил и Иван Станиславови с около 400 въоръжени българи прикриват изтеглянето на няколко хиляди бежанци към Влашко.
Карпошовото въстание избухва в 1689г., когато репресиите над българите от северозападните райони все още продължават. Настъплението и успешните акции на австрийските войски поддържат високо нивото на масовото напрежение. Във военните действия участват организирани или стихийно формирани български отряди. Георги Пеячевич с 600 бойци се бие при Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко, за да воюва срещу османците за Ниш и Кюстендил. Селското население в югозападните български земи се обединява под ръководството на хайдушкия войвода Карпош. Въстанието е стихийно и е предизвикано от настъплението на австрийската войска. Карпош обединява няколко хайдушки дружини и с около 5000 бойци превзема Крива Паланка и Куманово. В Прищина въстаниците се срещат с настъпващите австрийски отряди. В Крива Паланка Карпош е обявен за “крал”. Въстаниците превземат и Скопие. Районът от Кюстендил до Скопие се оказва “свободна територия”. След по-малко от година обаче австрийците са принудени да се изтеглят. Хайдутите и техният крал трябва да продължат борбата сами. Срещу тях е изпратена 18-хилядна армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива Паланка Карпош е пленен и по-късно убит в Скопие.
Информацията за броженията на българите по време на австрийското настъпление на Балканите от 1688-1689г. е фрагментарна и разпръсната. Особено място в нея заема разказът на османския хронист Силяхдар за нападението над Кюстендил от възпетия в българския народен епос Страхил войвода. Друг султански ферман от 1 юни 1689г. нарежда да се вземат мерки срещу подготвяния бунт в Провадийската каза. Няколко други османски документа от края на м. май 1689г. свидетелстват, че 9 жители на с. Арбанаси са арестувани и заедно с други 52-ма търговци от същото селото са обвинени в държавна измяна и имуществото им е конфискувано. При претърсването в селото са открити 71 пушки, 59 саби и 20 къси копия. Деветте арестувани мъже трябвало да бъдат изправени пред Дивана, който се движел с действащата армия. Срещу огромната сума от 20 000 гроша, платена на държавната хазна, и други големи суми за търновския кадия, за следователя и за еничарския офицер, които водят разследването, арбанасчани са спасени от репресиите. Настъплението на австрийските войски през 1688-1689г. предизвиква всеобщо вълнение във всички краища на българите земи. Избухналите три въстания са регионални по обхват и ограничени по време. Но те са доказателство за стремежа на българите към самостоятелен държавен живот. Във външнополитически план, наред с другите балкански народи, българите влизат трайно във военните планове и политически стратегии на Австрия и Русия. След 1690г. обаче Османската държава се стабилизира и събира нова значителна армия. Тя принуждава австрийците да се изтеглят на запад. Условия за нови въстания в българските земи няма и броженията на българите след тази година отслабват.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 361; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!