Православната църква и българите до края на ХVІІ век

През Средновековието българската църква следва източноправославния модел на Константинополската патриаршия. Нейна основна линия в отношенията между църква и държава е, че светската власт стои по-високо от църковната. На практика църковната власт е изключително зависима от българския владетел. Доказва я разделянето на диоцеза на Търновската патриаршия успоредно с политическото разпадане на Второто българско царство. От Търновската патриаршия се отделят епархиите от територията на Видинското царство и Добруджанското деспотство, за да преминат под върховенството на Константинополската патриаршия. След превземането на Константинопол султан Мехемед II (1451-1481) назначава за патриарх монаха Георги, които прима името Генадий Схоларий. Той е натоварен с отговорността да ръководи Константинополската патриаршия и духовния живот на православните християни, т.е. неверници. За известно време архиепископията в Охрид и патриаршията в Ипек също изпълняват функции на културно-духовни средища. Успоредно с тях се запазват монашеските обители в Атон. В хода на времето тези институции поддържат и развиват християнската духовност на балканските народи. След падането на Търново константинополският патриарх определя за глава на българската църква угро-влашкият митрополит Йеремия. Поради неясните сведения каноничното ликвидиране на Търновската патриаршия се отнася между 1394 г. и 1570 г. Най-вероятно това става между 1416 г и 1439 г. Създадената на нейно място Търновска митрополия има пет епархии – Ловешка, Червенска, Старозагорска, Казанлъшка. Към нея по-късно е присъединена и Врачанската епархия. Значително по-добри са позициите на Охридската архиепископия. През втората половина на XIV в. към нейния диоцез се включват епархиите на самостоятелните държавни формирования, обособени след разпадането на Душановата държава. Век по-късно, във втората половина на ХV в., в Охридската архиепископия влизат всички епархии от западната и югозападната част на Балканите. След падането на Смедерево в 1459 г. териториите на Ипекска (сръбска) патриаршия преминават в нейния диоцез. Чрез редица споразумения Охридската архиепископия успява в най-голяма степен да се стабилизира, да възстанови храмовете и да продължи да поддържа духа на своите пасоми. През следващите столетия църковната организация на българските земи се променя многократно. Така в 1557 г. по инициатива на великия везир Мехмед Соколович – по произход босненски сърбин – е възстановена Ипекската сръбска патриаршия. В нейния диоцез се включват Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков. В резултат на войните на Османската империя с Австрия през ХVІІ в. нейните територии намаляват и в 1766 г. тя е ликвидирана. Диоцезът на Охридската архиепископия се свива, но все пак надхвърля границите на днешна Македония. Тя престава да съществува в 1767 г., когато е присъединена към Константинополската патриаршия със султански ферман. През втората половина на ХVІІ в. на нейно пряко подчинение вече са Дръстър, Варна, Созопол, Видин, Димотика, Зъхна, Неврокоп, Мелник и Стара Загора. Запазването на църковната организация в Османската империя има висока цена. Всеки нов патриарх трябва да заплаща голяма сума пари като подарък на султана. Размерът му нараства прогресивно. Тези пари главата на православната църква взима от парите от митрополитите при тяхното назначаване. Те пък ги взимат от низшето духовенство, което се издържа от миряните. За около 400 години – от средата на ХV в. до средата на ХІХ в. на патриаршеския престол в Константинопол (Цариград) сядат 140 вселенски патриарси. Тези смени се превръщат в приходоносно перо за султанската хазна. Парите за църквата се събират от всички миряни под формата на фиксиран данък в полза на владиката. Свещениците също плащат, но неколкократно повече. Те плащат не само за своето ръкополагане, но и при всяка смяна на владиката. Основният им източник на приходи са таксите от миряните, които получават за венчавки, кръщенета, погребения, треби и молитви. Получените суми са недостатъчни. Енориашите трябва да изпълнят своите задължения първо към османската власт и след това към църквата. Ако се съди по сведенията на чуждите пътешественици, много от българските села нямат храмове. Свещениците са малко, а видът им е окаян. По принцип те са със статута на останалата рая и са задължени със същите данъци. Множество сведения в османските регистри свидетелстват, че енорийските свещеници се занимават със земеделие и имат собствени бащини. В градовете положението е по-добро. Но и в тях храмовете и свещениците са малко. Поддръжката на енорийските храмове зависи изцяло от усилията на енориашите. Само с техните пожертвования може да се поправи покривът на църквата или да се изпишат отново потъмнелите ликове на светците в нея. Строежът на нови църкви е забранен. Грижата да съберат парите и да намерят майстори и зографи е на енорийския свещеник. В православната общност в градовете и селата най-често той е единственият грамотен човек. Това определя житейската му позиция на лидер, който обяснява правилата на вярата в ежедневното поведение на хората. Той е изповедник и укорител за техните грехове, но и съветник в сложни и заплетени морални проблеми на ежедневието – “отец” за всички. Още в хода на османското завоевание, оставени без закрилата на светската власт, атонските манастири влизат в споразумения със завоевателите. Различни документи показват, че някои от тях запазват имотите си срещу задължението да плащат ежегоден данък. Това им осигурява възможността да продължат своята дейност. Запазени документи за Рилския манастир свидетелстват, че скоро след падането на Търново той възстановява своето стопанство. Във времената на чуждата власт манастирите изцяло поемат грижата за духовния живот на нашите предци, въпреки че многократно са разграбвани, разрушавани, опожарявани и отново възстановявани. Всеки път с доброволния труд и пожертвования на българските селяни и граждани. Манастирската мрежа е най-плътна в югозападните български земи, по протежението на Стара планина и в околността на София, която наричат Малката Света гора. Запазването на църковната организация създава възможности за съхраняване на християнската духовна общност на Балканите. Монасите се придвижват свободно от манастир в манастир, общуват помежду си, пренасят ръкописи. Света гора в Атон събира, но и разпространява книжовното, което ще рече духовното богатство на православните християни от целия Балкански полуостров. Основна грижа на манастирското монашество е поддържането и възпроизвеждането на християнския култ. Монасите преписват стари и правят нови преводи на богослужебни книги. През XV в. и следващите векове те съхраняват култа към общобалканските славянски светци, като правят сборници с техни жития и похвали заедно с по-стари, но неоспорими авторитети на православието. Преписват сборници, в които включват апокрифи и съчинения със светска тематика. В текстовете им започват да се промъкват изрази от разговорната реч. Благодарение на техния труд до нас достигат съчиненията на българските книжовници от Климент Охридски до Григорий Цамблак. Така оцеляват и писмените свидетелства за българската държавност до османското нашествие. В големите манастири, а и в много от по-малките има килийни училища, които подготвят свещеници. Това означава, че във всяка генерация има тънък слой от грамотни хора. През ХVІ в. действат училища и в някои градове като София. Дейността на манастирските братства започва да се възстановява още през втората половина на XV в. Тяхната активност видимо нараства през XVI в. През следващото столетие монасите продължават да са най-просветената част от българското общество. В действителност монашеството е малобройно. Най-много са монасите в Атон. Някои документи от ХVІ в. показват, че в Зографския манастир са около 200 души. По времето на султан Сюлейман I (1520-1566) в Рилския манастир има само 46 монаси, а два века по-късно, през 1756 г., в него живеят 56 духовници.

Мы поможем в написании ваших работ!