БЪЛГАРИТЕ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Османски ред и компромис
В резултат от завоюването на Балканите голяма част от поданиците на Османската империя в Европа се оказват християни, т.е. неверници. Мюсюлманите остават малцинство. Този факт поражда сериозни проблеми от религиозен характер. Кара ги да търсят решения в ежедневно администриране на покореното балканско население, в това число и на българите. Според преданието султан Мехмед II Завоевателя обиколил на кон току-що превзетия Константинопол. Той бил силно впечатлен от разрушените сгради и недоволен от разграбването на града. След три дни на разруха султанът дал амнистия на оцелелите защитници и предприел мерки за възстановяване на градския живот. Една от първите му политически стъпки била да уреди статута на Константинополската (Вселенската) патриаршия. Документи за това съдбовно за християните в Османската империя решение не са запазени. По всичко личи, че Мехмед II следвал модела, създаден от един от наследниците на Мохамед – халифа Омар. След като завоюва през първата половина на VІІ в. Сирия и Палестина, той сключил с християните в тези земи специално съглашение, известно като “Пакта на Омар”. В него срещу гаранцията да запазят живота и имота си покорените приемат безпрекословно властта на завоевателите, срещу което те запазват правото си да изповядват своята религия в свои храмове и духовна самостоятелност. Османците заимстват този арабски модел на ограничена верска търпимост и след завоюването на Константинопол полагат основите на т.нар. система от милети. В основата й лежи разделянето на иноверните поданици в отделни религиозни общности. В 1453 г. са признати правата на общността на православните християни, а в 1461 г. – на армено-грегорианската общност. По-късно първата ще бъде назована Рум милет, а втората – Ермени милет. След прогонването на евреите от Испания в 1492 г. и от Португалия в 1497 г. и преселването на огромна част от тях в Османската империя се полагат основите и на Яхуди милет. Съвместното съжителство на мюсюлмани, християни и евреи в Османската империя я прави много по-различна от всички средновековни държави. Макар и ограничени, нормите на верска търпимост осигуряват траен религиозен мир в нейните територии, докато в други части на Европа се водят безконечни религиозни войни. Показателен е фактът, че до началото на XVII в. евреите се стичат в османските градове от всички краища на Християнския свят. Системата на милетите запазва църковните организации на подвластните неверници. Срещу определена годишна сума пари техните религиозни водачи запазват правото си да ръководят своята общност. Важни въпроси, като тези от семейно-брачен и морален характер се решават вътре в общността. Това вътрешно обособяване е на верска, а не на етнически основа. Трябва да се има предвид, че житейските реалности често принуждават неверниците да пренебрегват своите институции и да се обръщат към кадийските, т.е. мюсюлманските съдилища. Според Свещения закон – Шериатът, християните са неверници и поради това им е определено най-ниското стъпало в мюсюлманското общество. Само робите и пленниците са по-ниско от тях. Канунът, имперското законодателство, обаче трябва да се отдалечи от предписанията на Шериата. Той има практическа насоченост и трябва да се съобрази с тяхното място в обществото по друг начин. В империята неверниците са икономически субекти и отношението към тях трябва да е съобразено с икономическите интереси на империята. В практиката към тях се прилагат два стандарта: този на Шериата и този на Кануна. За да има ред в ежедневните отношения между правоверни и неверници централната власт периодично издава заповеди, в които се регламентира общественото поведение на неверниците по улиците на градовете. Сред многото забрани, които трябва да спазват, е използването на зеления цвят в тяхното облекло, защото това е цветът на знамето на пророка. Те трябва да знаят и да показват, че са унижени. Безправно положение, данъчни тежести, нисък обществен статус, чести произволи – това е ежедневието на неверниците под османска власт. Битието им на свой ред ги принуждава да правят компромиси. Най-трудният в морален план и най-лесен в практиката е да променят вярата си, да станат мюсюлмани. Много са християните, които само се отричат от Христа, за да станат последователи на Аллах и неговия пророк Мохамед. Всяка генерация българи откъсва от своята общност мнозина нови мюсюлмани.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Идеология и политика
Навсякъде и винаги идеологията и политиката са двете лица на управлението. Първото дава теоретичния модел, а второто определя практиката на властта. Това правило действа с пълна сила в Средновековието. В Османската империя то е основната характеристика на управленския модел поради факта, че подвластното й население изповядва различни религии. Действието на няколко идеологически комплекса под общо административно управление налага поддържането на непрекъснат баланс между тях. Вероятно за това султан Мурад II (1421-1451) създава специален институт – този на шейх юл-исляма, какъвто не съществува преди това в ислямския свят. В 1424 г. той назначава първия шейх юл-ислям. Това е най-висшата религиозно-законодателна инстанция, която издава неоспорими съдебни решения, наречени фетви. С тях чрез просто одобрение (да) или отрицание (не) се решават юридически казуси, за които няма ясни определения в Шериата и Кануна. Тази юридическа гъвкавост прави османската държава значително по-светска от останалите мюсюлмански политически обединения. “Компромисът на Мохамед” и институцията на шейх юл-исляма на османската вътрешна политика превръщат една чисто теоретична постановка в постоянна управленска практика, която гарантира реални условия за съхраняване на многобройните религиозни и етнически общности, включително и българите.
|
|
|
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 580; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!