БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ
Османското завоевание на Балканите
След поражението на обединените християнски сили при Никопол през 1396 г. раздробените балкански държави не могат да окажат ефективна съпротива на османските завоеватели. Византия, ограничена в незначителни европейски територии, е поставена във васална зависимост. Нейните сили са впрегнати в удържане на започналата през 1394 г. обсада на Константинопол. На 28 юли 1402 г. в битката при Анкара големият завоевател от Азия – Тимур ленг Гурхан (Тимур 1336-1405) пленява султан Баязид и го разхожда в клетка по време на своите походи. Синовете на Баязид – Сюлейман, Муса и Мехмед, започват борба за бащиния трон. Българските земи стават арена на кръвопролитна междуособица, която води до постоянното им разоряване в продължение на десетина години. През 1403-1404 г. унгарският крал Сигизмунд се опитва да организира силите на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1370-1427), на босненския крал Остоя (1397-1404) и на влашкия владетел Мирчо Стари (1386-1418) с участието на Контстантин, син на видинския владетел Иван Срацимир. Военните действия се водят на широк фронт от Сърбия до Добруджа и завършват с някои териториални придобивки за балканските владетели. За българите обаче те носят поредното разорение. Династичните борби в османския двор са прекратени и османската власт укрепва при султан Мехмед I (1413-1421), а при неговия наследник Мурад II (1421-1451) османците разширяват своята експанзия в Европа. Техните войски преминават през българските земи в походите им към Унгария.
|
|
|
През 1430 г. в османски ръце окончателно пада Солун. Опитвайки се отчаяно да запази империята си, през 1439 г. император Йоан V Палеолог сключва нова уния със Западната църква. Но нито папата, нито западните владетели му оказват някаква реална помощ. След краха на европейската кръстоносна инициатива срещу османците в битката при Варна на 10 ноември 1444 г. става ясно, че те здраво владеят Балканите. Преломно събитие в османската експанзия е превземането на византийската столица Константинопол. Султан Мехмед II (1451-1481) овладява града на 29 май 1453 г. след двадесетдневен постоянен артилерийски обстрел на градските стени. Покоряването на столицата на византийските василевси открива пътя на завоевателите за окончателното завладяване на целия Балкански полуостров. През 1459 г. окончателно е покорена Сърбия. Следват я Средна Гърция (1456), Пелопонес (1460), Босна (1463). След смъртта на Скендер бег – 1478 г., османците превръщат Албания в своя провинция. През 1499 г. пада Черна гора. Под васалитета на султана попадат Влашко и Молдова, а Дубровник остава самостоятелна република, трибутарна на империята. Така през първата половина на XVI в. Османската империя се налага като първостепенна политическа сила не само в Европа и Мала Азия, но и в цялото Средиземноморие. През 1517 г. османците завоюват Египет и Сирия и с това се установяват и в Арабския свят. При Сюлейман I Великолепни (1520-1566), наричан още Законодателя, империята на османците чрез нови завоевания утвърждава своето господство над територии на три континента – Европа, Азия и Африка. От средата на ХV в. историческите извори свидетелстват за дълбоки промени в живота на българското общество и в общественото съзнание на българите. Вероятно тогава става ясно, че средновековната българска държава си е отишла безвъзвратно. Българите се оказват плътно изолирани от европейския политически свят. Те трябва максимално да се приспособят към османската икономическа система и към имперския политически ред, за да съхранят своя живот и този на своите деца.
|
|
|
Османският ред. Административно устройство и социална структура
Периодът от завоюването на българските земи до падането на Константинопол е време, в което османската държава е на етапа на своето изграждане. Началото на управлението на българските земи прилича повече на военна окупация. Властта по места се осъществява от военен управител. Той е натоварен с всички функции на местна власт и с помощта на малък гарнизон държи под контрол пътищата и селища в околността. Началото на административно устройство се открива при управлението на султан Мурад II (1421-1451 г.), но завършената административна организация е осъществена от султан Мехмед II след превземането на Константинопол в 1453 г. Мехмед II е първият османски владетел, който нарежда всички постановления на неговите предходници, както и правила от обичайното право да бъдат събрани и записани в общ кодекс – канун, на Мехмед II. В него е представена политическата организация и структурата на османското общество. Регламентирани са наказателното право, данъчният режим, задълженията на спахиите, статутът на поданиците. Твърди се, че при този султан османската държава се превръща в империя и се формира османският управленски модел, който с известни промени остава един и същи до края нейното съществуване. Централно място в него заемат статутът на земята и религиозната принадлежност на поданиците. Административното устройство на османските владения в Европа се осъществява на няколко етапа успоредно с организирането на самата османската държава. Мурад І, който пръв се обявява за султан, разделя османските земи на две части: Малоазийските територии са обединени в бейлербейството Анадол, а европейските земи – в бейлербейството Румели. През 30-те – 40-те години на ХV в. при султан Мурад ІІ всяко бейлербейство е разделено на санджаци. По-късно в тях са оформени кази или кадилъци (съдебни окръзи), които освен с правораздаването по места са свързани и със събирането на данъците. При това териториално деление най-малката административна единица е нахията, която се управлява от кадийски наместник – наиб. В хода на османското завоевание земите, населени с българи, са разделени на осем санджака: Чирмен обхваща османските завоевания в Тракия през 60-те години на ХІV в., Силистра – в земите на Добруджанското деспотство, Никопол се простира в територията на Търновското царство. Видин припокрива Видинското царство, Кюстендил е върху владенията на Константин Драгаш и поречието на р. Струма, София – земите от Ихтиманско до Ниш, Охрид – най-югозападните български земи и Паша санджак – Беломорска Тракия, Родопите и Македония.
|
|
|
|
|
|
Централизацията е основна характеристика на османския управленски модел. Данъчните, съдебните и полицейските служби са независими една от друга и се подчиняват пряко на централната власт. От друга страна, султанските заповеди се получават и разпределят от съответния кадия, който е упълномощен да наблюдава за тяхното изпълнение. Местният кадия следи едновременно за спазването на нормите на Шериата и за изпълнението на султанските заповеди. Само той е администраторът, който може пряко да се обърне към централната власт. Според Шериата (османския религиозен закон) завоюваните територии са собственост на държавата, представлявана от султана. Той предава правото на владение на своите поданици срещу конкретни задължения. Земевладението е обвързвано със службата в армията. Всеки конник – спахия, срещу участието си във военните походи получава част от приходите от едно или няколко села. Владението му се нарича тимар. По-големите изискват владелецът им да води със себе си други бойци на своя издръжка. Доходите от тимара по закон са до 20 000 акчета годишно, но обикновено той е около 5000. Послужебните владения на офицерите от конницата – зиамети, са с доход до 100 000 акчета. Издигналите се до върховете на османския управленския елит получават хас – владение, носещо приход от стотици хиляди акчета. Това е временен тип поземлена собственост. Тя се дава срещу конкретни задължения и може да се наследи само срещу същите задължения. Може да бъде отнета по всяко време по волята на султана, а нейният владелец да бъде преместен на друга служба, лишен от приходи или обезглавен.
Характерно за османската икономика е, че статутът на земята определя вида и количеството на данъците. Така при смяната на владелеца на земята държавата запазва доходите от нея. Основната данъчна единица се нарича хане, което означава семейство или домакинство. Поземленият данък, който селяните плащат в пари, се нарича испенч за християни и ресм-и чифт за мюсюлмани. Правоверните (мюсюлманите) плащат юшур, което е десет процента от добивите в натура. Това се смята за ибадет – тяхно религиозно задължение. Неверниците (българи, сърби, гърци и др.) са задължени с харадж – по закон 10 % от добивите, но на практика много повече. Задължени са и със специален поголовен данък в пари – джизие, който Шериатът изисква от немюсюлманските поданици. Размерът на този данък постоянно нараства, съобразно растящите нужди на империята и обезценяването на основната й парична единица акче.
Социална структура
Мястото на всеки човек в османското общество се определя от религиозната му принадлежност. Използването на земята се основава на религиозни принципи, заложени в Шериата, но се регламентира и следи от светско законодателство (кануна). Всяко лично преместване става само със султанска заповед. В основата на османската икономика и вътрешна политика основно правило е запазването на доходите на държавното съкровище от земята и от всички останали приходоизточници.
Поданиците на султана са разделени на две основни социални категории: аскери (военни) и рая. В първата категория се включват само мюсюлманите, които получават заплата от държавното съкровище. Номинално за аскери се смятат и служителите на мюсюлманската религия. Това е една от отликите на османската социална структура в сравнение със структурата на другите средновековни общества. Тя характеризира Османската империя като военизирана държавна машина. Всички принадлежащи към категорията военни не плащат данъци. Категорията рая включва производителното и данъчно обложеното население – мюсюлмани и християни. Различията в техния статут се подчертава чрез вида и броя на данъците. В тази категория освен мюсюлманските селяни са включени и всички българи, гърци, сърби и др. Основните задължения на раята са да произвежда и да плаща своите данъци и да изпълнява определени повинности. Данъците й се делят на две основни групи. В първата са вземанията в полза на държавното съкровище, а във втората – данъците в полза на местния спахия, владелец на тимар. Основната тенденция в данъчната система е утвърждаването на парични данъци и ограничаването на натуралните събирания. Съществува и една трета група данъци, определени като извънредни задължения – т.нар. авариз-и дивание, налагани от централната власт, които не са свързани със статута на земята. Нужните суровини или готови изделия се изискват като общи количества и се разпределят в околните села от административния център. В началото към такива вземания се прибягва само в моменти на военно напрежение. Но след ХVІ в. те се превръщат в чести периодични задължения на раята. Този механизъм дава широки възможности за злоупотреби и ограбване на селяните. В резултат от неговото действие през ХVІ в. в градовете се появява групата на аяните. Те са местни бюрократи и данъчни служители, тимариоти, еничари, имащи право да носят оръжие. Раята е задължена да работи седем дни в годината безплатно в стопанството на своя тимариот. Натоварена е и с различни повинности към централната власт. В продължение на месеци селяните са откъснати от своите стопанства и семейства, за да строят мостове, крепости, джамии и др. От времето на Мурад І (1362-1389) е разделянето на категорията рая на по-малки групи зависимо население, съобразено със специфични задължения към османската държава или вида производство, с което се занимават. Срещу изпълнението на своите задължения те ползват някои данъчни облекчения. Това “профилиране” на данъчно зависимото население, в това число и на българите, е узаконено при управлението на султан Мехмед ІІ. Раята с особени задължения се разделя условно на две големи групи. Първата се състои от военизирано население, което е включено към османската военна машина или изпълнява полицейски функции: войнуци, дервентджии, мартолоси и др. След ХVІ в. държавата трайно следва линията на ограничаване на техните привилегии и приравняването им към обикновената рая. Другата включва заетите в рудодобива манденджии (рудари), кюреджий (пещари) или тузчии (производители и търговци на морска сол), кираджии (колари), чалтукчии (производители на ориз), джелепкешани (снабдители на пазарите, армията и двореца с овче месо). Общо броят на тези категории население е над двадесет. Особено място в османския управленски модел заема т.нар. система кул (роб). Теоретично всички поданици се смятат за роби на султана. Но практиката има различни типове зависимости към владетеля, т.е. към централната власт. Системата кул включва хора, които имат привилегирован статут. Тя се формира от събираните чрез кръвния данък (девширме) и ислямизирани християнски момчета, които са организирани като бойци в еничарската пехота. От средата на ХV в. те са основният ресурс на висшите държавни служители в империята. Следвайки ислямската практика, османският модел утвърждава т.нар. вакъф като форма за издръжка на религиозните учреждения. Всеки правоверен мюсюлманин трябва да вакъфира, т.е. да завещае доходи от имот или друго свое имущество за строеж и издръжка на джамии, имарети (религиозни училища), кервансараи (пътни станции) и др. с благотворителни и религиозни цели. По правило вакъфираният имот не подлежи на отчуждаване и данъчно облагане, а собствеността върху него се гарантира от Шериата. По-късно пожизнените управители на вакъфите ги превръщат в лична собственост. Някои от тях продават или дават под аренда вакъфски земи и задържат доходите за себе си. Голяма част от балканските територии стават вакъфи. Вакъфирането е практика и в градовете, тъй като е най-сигурната гаранция срещу отчуждаване. В българските земи почти всички подбалкански селища, големите села в равнините и манастирите в планините са свързани с вакъфски владения. По всичко изглежда, че неверниците християни живеят по-леко на вакъфска земя. Ограниченията на Шериата правят невъзможно проникването на неверници в управленската йерархия. Те обаче са част от стопанството на Османската империя. Тук светското законодателство им дава известни, макар и ограничени възможности. Изпълнението на държавните поръчки, свързани с армията, е единият от пътищата за икономическо стабилизиране. Другият път е овцевъдството и многобройните производства, произтичащи от него. С течение на времето османската управленска система проявява съществени недостатъци. Най-сериозният от тях е нерегламентираната собственост. Заложената в нея възможност за корупция обхваща всички нива на османската администрация. Липсата на синхрон в различните форми на местна власт също силно затруднява управлението. То се бюрократизира. Всички служители стават “аристократи” на своите работни места. Те търсят собствени приходоизточници от длъжностите, които заемат, и се отклоняват от номиналните си задължения.
При създаването на еничарската пехота нейните бойци нямат право да създават свои семейства. Това прави от тях почти идеални войници. Броят им непрекъснато расте и още в началото на ХV в. от “преторианска гвардия” те стават основната бойна сила на османската войска. Увеличаването на еничарите в османската столица ги превръща във фактор във вътрешната политика. За това централната власт ги разпраща по провинциите, където контролът върху тях е много по-слаб и това води до тяхното разложение. Те започват да се женят, да се отклоняват от служебните си задължения. Нещо повече – занимават се с търговия. Много мюсюлмани се стремят да направят децата си еничари с надеждата да се издигнат в обществената йерархия. По-късно хиляди се записват в еничарските списъци, за да ползват привилегии, но без да участват във военните походи.
Османска икономика
Важна особеност на османската икономика е, че производителите много трудно могат да променят своето производство. Веднъж записани в данъчните регистри като зърнопроизводители, те си остават такива поколения наред. Раята със специални задължения също не може да смени вида производство. Според закона всеки, който иска да почне нова дейност, трябва да внесе в хазната данъците за настоящето производство за три години напред. Централизацията в икономиката е пречка за стопанска активност. Корупцията прави възможно само разрастването на незаконното земевладение. Същевременно централизираното управление поставя редица ограничения пред частната инициатива. В резултат на това в османските градове производството остава на средновековно ниво, без да може да се развие до индустриални предприятия, каквито се появяват в европейските държави. Друга причина за изоставането на градската икономика е нейното тотално регулиране от централната власт. За всеки град се издават специални закони за пазарните такси, които са съобразени с регионалните особености на производство и потребление. Стандартът, печалбата и качеството на видовете занаятчийски изделия също се регламентират от централната власт и се контролират от местната администрация. В българските градове се развиват множество занаяти, голямата част от които са свързани с обработката на метали, дърво, кожа, вълна и др. Именно чрез животновъдството и свързаните с него дейности българите успяват да намерят своя ниша в османската икономика. Постоянната нужда на османската армия от храни, дрехи и различни кожени изделия дава възможност на населението от полупланинските и подбалканските селища да се препитава предимно от животновъдство. Така се появява групата на притежателите на големи стада, свързани с османските пазари. Наричат се джелепкешани. От втората половина на ХVІ в. насетне българите в тази категория започват бавно да натрупват значителни средства. Пример за това са планинските селища Котел, Копривщица, Панагюрище и др., чиито жители на основата на животновъдството, обработката и търговията с животински продукти се замогват. От техните среди излизат първите български чорбаджии. В границите на един човешки живот икономическото замогване става видимо едва през XVIІ в., когато се появяват първите български търговци. Част от тях се утвърждава на пазарите в Трансилвания, Влашко и Унгария. От това столетие Арбанаси, Мелник и Пловдив се оформят като типично търговски селища. Опирайки се на пролуки в светското законодателство, търговците постоянно се борят с тоталната намеса на държавата в икономиката. Българското присъствие на големите ежегодни панаири като Долянския и Узунджовския става все по-голямо. В края на ХVІІ в. и началото на ХVІІІ в. много български градове като Пирот, Сливен, Свищов имат собствени панаири.
Кризата в Османската империя
Османските военни акции в Европа от края на ХVІІ в. насетне стават неуспешни. Това е една от причините за задълбочаващата се финансова криза. Нуждата от пари за армията, при стагнирани производство и пазар прави инфлацията постоянно явление. Военизираната османска държава няма нови приходи и военните се обръщат към своите послужебни владения. Те започват да се отклоняват от воинските си задължения. Някои присвояват отдадените им тимари и ги превръщат в чифлици. Те заграбват селски имоти и държавни земи. Така се появява нерегламентирано, но реално частно земевладение. След XVII в. османската икономика е в постоянна криза. Тоталният данъчен натиск, който трябва да компенсира паричния дефицит и инфлацията, силно ограничава частната инициатива. Своеволията на централната власт също задържат развитието на производството. Натрупаните свободни средства не влизат в стопанския оборот и остават при своите собственици във вид на “имане”. Кризата в османския ред е генетично заложена в принципите на неговата организация. Всички ислямски общества носят в себе си зародиша на подобна криза. В тях идеята за държавност и религията се преплитат. Развитието на обществото изисква промени в светското управление. Те обаче са изключително трудни поради силната им обвързаност с религията, която не подлежи на никакви реформи. Участието на голям брой неверници в османското общество и в османската икономика налага допускането на множество компромиси в името на материалната издръжка на империята. Нейните светски интереси се сблъскват с идеологическата й платформа. В резултат правилата, по които се движи османското имперско общество, стават все по-неадекватни на действителността. В общата атмосфера на несигурност в съзнанието на нейните немюсюлмански поданици, включително и сред българите, трайно се установява чувството на недоверие и неприязън към чуждата им държава.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Как са устроени българските земи под османска власт?
2. В какви категории зависимо население са включени българите?
3. Прочетете приложените извори и разкажете за:
– еничарите;
– занаятите в българските градове под османска власт.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 779; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!