Бит, поминък и религия на славяните
В “Стратегикона” освен препоръките как да се воюва с тях се съдържат и детайлни описания за начина им на живот. Те обитават селища, разположени в непосредствена близост до реки, езера или блатисти местности, като използват водната преграда за защита. Препитават се от земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Сеят предимно жито и просо и отглеждат същите домашни животни и птици (без пуйките, които са пренесени от Северна Америка много по-късно), каквито се отглеждат от всички останали европейски народи днес. Славяните сами изработват нужните им за домакинството глинени или дървени съдове. Те живеят в колиби от преплетени клони, измазани с кал и покрити със слама, землянки и полуземлянки.
След отсядането им на Балканите византийските хронисти като Прокопий Кесарийски съобщават, че те почитат един върховен бог, наричан Перун – бог на мълнията, но имат и други божества, като Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – бог на плодородието, Волос – на стадата, Лада – на плодородието, любовта и семейството. Славяните се отнасят с почитание към природните явления и свръхестествени сили на вековни дървета, реки или езера. Те вярват, че в тях, както и в гъстите гори живеят митични същества – русалки и вили, самодиви и самовили, някои от които се явяват в
Славянска керамика човешки образ и срещата с тях не предвещава нищо добро. За това те трябва да бъдат омилостивявани чрез жертвоприношения. Славяните имат развити погребални обреди. Те изгарят своите мъртви заедно с вещите, служили им приживе. Тленните останки, заедно с остатъци от дрехи и накити, те поставят в глинени урни и заравят в земята. Имат обичай да устройват състезание в чест на починалия и угощения на мястото, където е погребан.
|
|
|
Прабългари
Първото писмено сведение, в което прабългарите са отбелязани със своето народностно име – Vulgares, е Анонимен римски хронограф от 334г.
В него се посочва, че са народ, който живее северно от Кавказ, в земите на днешен Казахстан.
Различни исторически свидетелства от края на ІV в. насам съобщават за отделни прабългарски племена, населяващи различни територии, пръснати от земите между Черно и Каспийско море до териториите около Балатонското езеро в днешна Унгария и Италия. В тях се разказва за хуногури, оногури, уногондури, котраги и кутригури. Според Прокопий Кесарийски в средата на VІ в. сред народите, населяващи Северното Черноморие и Приазовието на запад от Азовско море и р. Дон, живеят кутригурите, а източно от тях – утигурите. Най-вероятно става дума за два големи военноплеменни съюза, обозначавани по-късно с имената на тези две племена. През VІІ в. историята на едно от прабългарските племена – уногондурите, се преплита по-тясно с Византия и информацията във византийските извори става по-обилна. Още древните хронисти свидетелстват, че всички прабългарски племена са родствени и имат общ произход, за който различни учени вече десетки години изграждат различни хипотези. В основата си тези хипотези се основават на езиковедски анализи. Безспорен е фактът, че в езика на прабългарите има както тюркски и монголски думи, така и такива с ирански произход. Според акад. В. Гюзелев “по своята езиково-етническа принадлежност древните българи са тюрки, които са се смесили със сродните на тях етнически групи, а също така и с ираноезични племена.”
|
|
|
Прабългарите в Централна Европа
Движението на хуните през втората половина на IV в. увлича прабългарските племена. По-голямата част от тях се заселва в Предкавказието, Приазовието и в поречията на реките Дон и Донец. Друга част продължава с хуните на запад и се заселва в Панония и Северозападните Карпати. Участието на прабългарите в хунския съюз е засвидетелствано в “Именника на българските ханове”, където първият български владетел Авитохол се идентифицира с Атила. След неговата смърт в 453г. прабългарите излизат самостоятелно на европейската политическа сцена. През 480г. остготите, които по това време обитават балканските провинции на Византия, започват военни действия срещу Империята. За десетина години ромеите успяват да ги изтласкат и те се преселват в Италия. Във връзка с тази война византийските хронисти на няколко пъти съобщават за прабългари като свои съюзници. В 488г. остготският крал Теодорих потегля нагоре по р. Дунав. При река Сава близо до гр. Сингидунум (дн. Белград) той разгромява една смесена войска от гепиди и прабългари, командвани от вожда Бузан. Разказвайки за битката, Енодий прави едно от най-интересните описания на за начина на живот, социалната структура и военните качества на прабългарите. След оттеглянето на остготите прабългарите започват самостоятелни набези. Техните нападения, както и тези на славяните и аварите, са причината за построяването на Дългата стена от император Анастасий І. Особено голямо е прабългарското нахлуване в 540г. През тази година те достигат до Адриатика и стените на Константинопол. За да ги спре, Византия организира на няколко пъти междуособни войни между утигури и кутригури или настройва славянските племена на антите срещу тях. От средата на VІ в. историята на прабългарските племена се преплита с тази на аварите до 631-632г., когато част от тях напуска Аварския хаганат и се разселва.
|
|
|
|
|
|
7. Стара Велика България
Останалите в Приазовието след хунската вълна прабългари са покорени през 567-568г. от Тюркския хаганат. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на уногондурите Кубрат (Курт) (605-665) от рода Дуло през 631-632г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз на западната граница на хаганата. Византийските хронисти Йоан Никиуски и патриарх Никифор наричат това политическо обединение Стара Голяма България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Българските владения са непосредствен съсед на Византия и византийските хронисти пишат по-подробно за тях. Според Йоан Никиуски хан Кубрат е от стар знатен род и е племенник на хунския вожд Органа. Още като млад, вероятно в 619г., той посещава Константинопол и приема християнството. През 635г. той отново е във византийската столица, за да сключи мирен договор с император Ираклий (610-641). Мирът с Византия му е необходим, за да отхвърли окончателно тюркската заплаха. Договорът е началото на дългогодишно приятелство, което двамата владетели поддържат до края на дните си. Хан Кубрат е силна личност с голям авторитет за прабългарските племена. Идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид най-вероятно се заражда при неговото управление. Кубрат умира вероятно в 665г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да “не робуват на друг народ”. В продължение на три години след него управлява най-големият му син Безмер. Византийските хронисти го наричат Батбаян или Баян. Още приживе на хан 
Кубрат хазарите, които върху развалините на Западнотюркския хаганат създават свой – Хазарски хаганат, притискат Велика България. След неговата смърт синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият Батбаян се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Вторият син на Кубрат – Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Той следва идеята за държавност на своя баща и поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България, която просъществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие. Третият син Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 60-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос), в земите на днешна Южна Бесарабия. Византийският хронист Tеофан Изповедник разказва, че много скоро след това този Аспарух
“нечист народ” започва да напада земите южно от р. Дунав, които са византийско владение – територията
от днешния гр. Шумен – на изток между Стара планина и р. Дунав.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 461; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!