Българско учебно и църковно дело в Македония и Тракия
След като не постигат освобождение с оръжие, българите от Македония и Тракия отново се обръщат към изпитаните средства, запазили българския дух и съзнание в продължение на столетия – църквата и училището.
След Освобождението на България седалището на Българската екзархия не се премества в новата българска столица, а си остава в Цариград. Причина за това решение е фактът, че в Османската империя продължават да живеят повече от два милиона българи, чийто представител пред турското правителство е Българската екзархия. Екзархията остава единствената българска институция, която символизира единството на всички българи и дава надежда за бъдещо обединение.
Високата порта смята, че след създаването на Княжество България мястото на Екзархията е в новата столица София. Подобно е виждането и на Цариградската гръцка патриаршия, тъй като в една държава не могат да съществуват две църкви от едно вероизповедание. Всъщност Патриаршията се опитва да елиминира Екзархията от грижата за българите в Македония и Тракия, за да няма кой да препятства погърчването на българите в Османската империя. Тук проличават големият патриотизъм, умение и дипломатически такт на главата на Българската екзархия Йосиф I, който извоюва оставането на Екзархията в Цариград.
През 1890 г. Високата порта дава първите два берата за български владици в Скопие и Охрид, а през следващите години – още пет. Това е признание, че българите са мнозинство в Македония. Българската екзархия се противопоставя на сръбската и гръцката пропаганда, които се опитват да гърцизират или сърбизират провинцията. Църквата допринася за съхраняване на националното съзнание на българите в Османската империя. Патриотична роля имат и българските просветни дейци. След Освобождението голяма част от българската интелигенция в останалите под османска власт региони търси спасение в България. Цариградската гръцка патриаршия засилва позициите си и никой не смее да наеме български учители в местните училища. В защита на българското учебно дело се изправя Екзархията. Екзарх Йосиф успява да накара османските власти да освободят българските училища от гръцка зависимост, но ги поставят под свой контрол. За да получат правото да упражняват професията си, българските учители се явяват на изпит пред имперските власти.
|
|
|
Българските църковни общини са третият фактор за запазване на българския дух в Македония и Тракия. Те се грижат за църквите и училищата, уреждат споровете между населението и турските власти. По-голямата част от средствата, които Българската екзархия изпраща на църковните общини, идва от новата българска държава. Резултатите са впечатляващи: в Македония и Одринска Тракия има над хиляда български училища, в които учат 76 хил. деца. Важна роля играе и българската мъжка гимназия в Солун “Св. св. Кирил и Методий”, където продължават образованието си най-будните български деца от Македония. Просветен и културен център за българите в Тракия е одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”. Български гимназии и педагогически училища има още в Битоля, Скопие, Сяр.
|
|
|
Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
През 1893 г. засилената сръбска пропаганда принуждава българите в Македония да създадат организация, която постепенно обхваща почти цялото българско население. По границата с България се създават складове с оръжие и боеприпаси. През 1895 г. примера на Македония следват и българите в Одринско, където се създава мрежа от тайни революционни комитети. Така се изгражда структурата на ВМОРО, която разполага с мощна система от чети и популярни ръководители: Дамян Груев и Гоце Делчев.
ВМОРО издига лозунга за политическа автономия на Македония и Одринско, но по-скоро като етап от борбата за обединение с България. Средството е масова въоръжена борба, в която според устава на ВМОРО може да участва “всеки българин, без разлика на пола, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото”. България е база за освободителното движение в Македония и Одринско. Към нея с надежда гледат българите под османско владичество, в нея намират пристан и хилядите бежанци. През 1895 г. македонските дружества в София избират Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайко Китанчев. С помощта на българското правителство ВМК изпраща чети в Македония. През пролетта на 1896 г. и бежанците от Одринско създават своя организация “Странджа” с легендарния войвода Капитан Петко (Петко Киряков). През 1900 г. ВМК и “Странджа” се обединяват във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), който подпомага ВМОРО с оръжие, изпраща военни дейци, които да обучават българското
|
|
|
население да си служи с оръжие. Сред изтъкнатите дейци на ВМОК са ген. Данаил Николаев, Борис Сарафов, ген. Иван Цончев.
През есента на 1902 г. ВМОК организира въстание в Източна Македония (Горноджумайско), което е потушено с големи жестокости. През януари 1903 г. в Солун конгресът на ВМОРО взема решение за масово въстание. То избухва през лятото, но само в два от шестте революционни окръга. В Битолско се обявява на 2 август (Илинден) – оттам идва и името му Илинденско. Освобождават се много села, почти
|
|
|
всички планински райони и град Крушево. Въстаническата власт се грижи за цялото население, Населението подготвя военните средства за четитепо време на независимо от националната му и верска принадлежност.
Илинденско-Преображенското въстание На 19 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско, което освобождава целия Странджански район. Едновременното надигане на българите от двете области остава в историята като Илинденско-Преображенско въстание. Срещу въстанието в Битолско и Одринско е изпратена редовна армия с артилерия. В Битолско двадесет хиляди въстаници водят десетки сражения със смелост и издръжливост, но те не се оказват достатъчни срещу многобройната и добре обучена турска армия. И това въстание се потушава жестоко, последвано от поток от 30 хил. бежанци. Повече от тридесет години продължават усилията на българите за национално единение в една държава. Те са многостранни – еволюционно действат Българската екзархия в Цариград, българските училища и общини, а революционно – многобройните български съзаклятници и революционери, винаги готови за битка за свобода. Усилията нито на едните, нито на другите се увенчават с успех. Балканските християнски държави все по-ясно разбират, че са необходими обединените усилия на всички, за да бъде изтласкана Османската империя от земите, населени с християни.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Как решенията на Берлинския конгрес променят съдбата на българите в различните части? Това променя ли тяхното национално самосъзнание?
2. В кои части на българските земи се изграждат комитетите “Единство”? Каква е тяхната цел? Мислите ли, че е реалистична?
3. Каква е ролята на църквата, общините и училищата в Македония и Тракия след Освобождението на България? Какви са резултатите от тази дейност?
4. На коя държава разчита ВМОРО при подготовката на въстанието от 1903 г. Защо?
5. Има ли шанс за успех Илинденско-Преображенското въстание?
БЪЛГАРИЯ В БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
От началото на ХХ в. вътрешната криза в Османската империя се задълбочава, което предвещава по-нататъшното й разпадане. Младите балкански държави наблюдават кризата с надежда, тъй като всяка от тях има апетити за наследството на “болния човек” на Босфора. Християнските държави полагат много дипломатически усилия, за да запазят връзките си с останалото в империята етнически близко население и да го приобщят към каузата си. Но проблемите на Балканите винаги са по-сложни от възможностите на дипломацията.
Създаване на Балканския съюз
Големият проблем на Балканите е, че останалите в империята иноверци и иноплеменници са толкова размесени през дългите столетия на съжителство в Османската империя, че е много трудно, дори невъзможно да се прокара точна разделителна линия между групите население, които се родеят с една или друга балканска държава. Тази балканска специфика поражда еднакво силни стремежи на различни християнски държави към Македония, която затвърждава позицията си на “ябълка на раздора” на Балканите. Паралелно с пропагандната война за приобщаване на македонското население към националната кауза на България, Сърбия или Гърция трите държави започват и планомерна подготовка за военно решение на споровете си с империята. Макар че продължава да е в криза, в началото на ХХ в. Османската империя все още е достатъчно могъща, за да може с лекота да охлади ентусиазма на всяка малка балканска държава за успешно самостоятелно противоборство. Общият противник е най-сигурният обединител в международните отношения, затова именно на антиосманска основа се изгражда Балканският съюз, с чието създаване през 1912 г. България навлиза в епохата на войните. Инициатор за създаването на единен християнски Балкански съюз става правителството на България. То започва преговори със Сърбия, които на 29 февруари 1912 г. приключват с подписването на двустранен съюзен договор. Двете държави се споразумяват как да разпределят териториите, заради които са готови заедно да влязат във война с Османската империя. България признава правото на Сърбия да присъедини Косово и Новопазарския санджак. Сърбите от своя страна се отказват от претенции към териториите на изток от р. Струма и Родопите. Спорът за Македония е най-сложен, той не приключва с пълно общо споразумение, затова освен договореното разделение на част от територията й северните части на областта се определят като “спорна зона”. За арбитър при нейното бъдещо разделяне между България и Сърбия се определя руският император. Споменаването на руския император в българо-сръбския съюзен договор свидетелства за ролята на Русия при сближението на двете славянски държави. В договора се определя и големината на войските, с които страните ще участват в бъдещата война.
Балканският съюз се дооформя, след като на 16 май 1912 г. се подписва още един договор – този път между България и Гърция. Правителствата на двете държави също уточняват военните си контингенти за участие в бъдещата войната, но за разлика от българо-сръбския договор не определят къде ще преминава границата помежду им след евентуалната военна победа. Липсата на териториално споразумение още от самото начало поставя под въпрос трайността на коалицията и я зарежда с потенциална опасност от бъдещи конфликти. Към вече изградения троен съюз се привлича и Черна гора.
В Балканския съюз България поема твърде големи военни ангажименти, без да си осигурява механизъм, по който ще може да защити политическите си цели. Най-големият проблем са неуредените предварително териториални спорове, подхранващи амбициите на всяка от съюзените държави за по-голям дял от извоюваното. Неяснотата говори за скрито намерение разпределението на завоюваните територии да бъде извършено след войната според новото съотношение на силите. Това обаче изпълва Балканския съюз с вътрешни противоречия.
Първа Балканска война
След като дипломатите свършват по такъв недоизяснен начин своята работа, идва редът на военните. На 5 октомври 1912 г. България свиква под бойните си знамена близо 600 хил. души. Те се организират в три армии и няколко съединения. Главнокомандващ е цар Фердинанд, докато ген. Михаил Савов е назначен за негов помощник, а ген. Иван Фичев – за началник на щаба. Бежанците от Македония и Тракия доброволно се включват във войната, като формират свое опълчение. Към щаба на българската армия се създават и повече от 50 партизански отряда. Тяхната задача е да събират разузнавателни сведения и да извършват саботажи в тила на турската армия. Към тези военни сили трябва да се добавят и десетките чети на ВМОРО, които действат в Македония и Одринско. Българският народ изпраща войските на фронта в патриотичен подем с музика и цветя. Изпращачи и войници – всички са убедени, че им предстои участие във велико национално дело – освобождението на потиснатите братя. Празничното настроение показва и високия боен дух на армията.
Според военните планове сръбските и гръцките войски трябва да се насочат към Македония, където са основните български интереси, а на българската армия е възложена много по-трудна задача – да съкруши противника пред столицата на империята Истанбул. Българските войски настъпват в Източна Тракия и бързо постигат успех – разбиват турската армия още в първите сражения, освобождават Лозенград и обсаждат Одрин. Османските войски претърпяват голямо поражение и по линията Люле-Бургас – Бунар-Хисар.Те отстъпват панически и спират бягството си едва на укрепените позиции при Чаталджа. Османската империя иска мир, но цар Фердинанд разчита на нови победи и заповядва на войските да продължат атаката. Тогава идва редът на българските неудачи. Изтощени и обхванати от холерна епидемия, българските части не успяват да пробият масивните укрепления. Те дават огромни и до голяма степен безсмислени жертви. Веднага след този неуспех се подписва примирие и в Лондон започват преговори за мир между Османската империя, от една страна, и балканските съюзници, от друга. Ситуацията се променя, след като младотурците осъществяват преврат през януари 1913 г. Новото националистическо турско ръководство прекратява преговорите, а османското командуване се опитва да обърне хода на военните действия. Но нещата се развиват в друга посока – на 13 март 1913 г. двудневният щурм на Втора българска армия се увенчава с превземането на Одрин. Едва след това поредно османско поражение преговорите се подновяват и на 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор. Според него всички територии на север и на изток от линията Мидия – Енос са предадени от Османската империя на съюзниците. Балканските християнски държави успяват почти да изтласкат империята от европейския континент.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 294; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!