Разрастване на църковния спор
След Кримската война, в духа на поредния реформен акт на Портата – Хатихумаюна от 1856 г., по предложение на цариградските дейци в столицата се сформира представителство, което поднася на правителството молби от името на всички българи, в които открито се иска възстановяване на независимата българска църква. Представителството в Цариград започва да осъществява и активна пропаганда срещу Патриаршията. Построена е нова по-голяма сграда за българската църква в Цариград. Издействано е назначаването на Иларион Макариополски за епископ на цариградската българска колония. Денят на св. Кирил и св. Методий (11 май) е определен за общонароден училищен празник. Започва издаването на нови вестници и списания. Използва се всяка възможност за спечелване симпатиите на европейските велики сили. Всичко това повдига самочувствието на българите и вдъхва надежди за скорошен успех. Високата порта запазва спокойствие пред засилващия се антагонизъм между българите и Патриаршията, но за да не се предизвикат нови крайности, турското правителство предлага на патриарха да свика събор, който да се произнесе по българските искания. Съборът заседава почти три години, но без да достигне до компромисно решение. При така създалата се ситуация българите решават сами да предизвикат скъс ване с Патриаршията. На 3 април 1860 г. в Цариград е организирана известната Великденска акция. Една след друга общините се отказват от гръцките си духовници и признават Иларион Макариополски за свой църковен глава. Патриаршията се опитва да сплаши българските водачи, но борбата не стихва.
|
|
|
Рилският манастир Троянският манастир
Решаването на българския въпрос
През 60-те години на века все по-осезателно се чувства и желанието на Великите сили да се намесят в българо-гръцкия църковен спор. Франция например съсредоточава вниманието си към пропагандиране на идеята за преминаване на българите в лоното на Римо-католическата църква. През декември 1860 г. около 120 българи подписват дори акт за приемане духовната власт на папата. Така със съгласието на правителството е създадена българската униатска църква. Русия от своя страна ревниво следи за запазване целостта на православната църква в Турция. Междувременно опитите да се намери компромисно решение чрез създаване на смесена българо-гръцка комисия и чрез свикване на нов църковен събор завършват без успех. Вътре в страната напрежението расте. Засилва се и влиянието на емигрантските политически организации, които осъществяват целенасочена революционна пропаганда. При така създалата се ситуация, в стремежа си да запази контрола на събитията в Румелия и под влияние на англо-френските внушения за удовлетворяване на българските искания, турското правителство подтиква българите да подновят молбите си за независима българска църква. На 28 февруари 1870 г., в отговор на тези молби, великият везир Али паша връчва на цариградските български първенци ферман, който окончателно разрешава спора с Гръцката патриаршия. По силата на султанския ферман българите получават правото да си възстановят църковната независимост под формата на екзархия. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени всички територии, заселени с българи. В отделни селища и райони, където има смесено население, се предвижда провеждане на допитване, за да се определи под чия юрисдикция ще останат за в бъдеще. През 1871 г. в Цариград се провежда Църковно-народен събор, който разработва и приема екзархийския устав, а на 16 февруари 1872 г. в съответствие с утвърдения от Събора устав за екзарх е избран Антим I. През следващите 2-3 години противоречията между българи и гърци се пренасят в спорните епархии, където започва борба за спечелване на предвиденото във фермана допитване до населението. След страстна пропаганда българите печелят в Скопско и Охридско. С това завършва и десетилетното църковно национално движение.
|
|
|
|
|
|
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Кои са причините за възникване на българския църковен въпрос?
2. Посочете основните искания на българите до Кримската война.
3. Защо руската дипломация не подкрепя българите в борбата им срещу Патриаршията?
4. Запознайте се със султанския ферман от 27 февруари 1870 г. и анализирайте неговото значение.
ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА
Новите тенденции в духовното развитие на българите през епохата на Възраждането намират израз не само в изграждането на модерно светско образование, но и в общия културен подем в живота на подвластното християнско население. Още през първата половина на ХVІІІ в. се забелязва активизиране на старите книжовни центрове на Атон, в Рилския и Етрополския манастир, в Котел, София, Враца и др. Увеличава се броят на преписвачите и на авторите дамаскинари, които все по-често включват в произведенията си теми и сюжети от светския живот (Йосиф Брадати, Тодор Врачански, поп Милко Котленски и др.). През първата половина на ХVІІІ в. творят и трима от най-популярните български книжовници: Кръстьо Пейкич, Партений Павлович, Христофор Жефарович.
|
|
|
Книжовният език
Важно значение за развитието на възрожденската книжнина изиграва започналият през първата половина на ХIХ в. процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобива ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии. Споровете около съдбата на книжовния език довеждат до обособяването на три течения: църковнославянско, славянобългарско и новобългарско, като представителите на последното направление (Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др.) вземат връх и към средата на ХIХ в., чрез творчеството на по-известните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформя обликът на новобългарския книжовен език. Тласък за развитието на възрожденската литература дава и родното книгопечатане. След появата през 1806 г. на Софрониeвия “Неделник” българската печатна книга навлиза осезаемо в живота на просветените българи. Повечето български книги (около 1800 до Освобождението), се печатат в чужбина (най-вече в Румъния, Сърбия, Русия) или в Цариград, но през 30-те години на ХIХ в. опити за откриване на печатници са правени и в Солун и в Самоков. По-късно български книги се печатат и в Русе, Свищов, Самоков.
Възрожденската литература
През първата половина на ХIХ в. в книжовния живот на българите се открояват и някои нови жанрови тенденции. За нуждите на просветното дело се развива т.нар. даскалска поезия. Обособява се и специално учебникарско направление, в което са съсредоточени основните усилия на възрожденската интелигенция. Измежду имената на авторите на такъв вид книжнина личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Константин Фотинов, Христаки Павлович, Ботьо Петков. Първоначално усилията на учебникарите се насочват към превеждане и адаптиране на чужди образци, най-вече от руски, гръцки или сръбски произход, но постепенно съдържанието на възрожденските учебници се разнообразява. Освен задължителните граматики през втората четвърт на ХIХ в. се издават учебници по история, география, физика, математика. Тази тенденция се запазва и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включват Петко Р. Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.
В периода след Кримската война възрожденската литература преживява нов подем. Жанровото разнообразие става по-голямо. Авторовото присъствие се засилва, обогатяват се художествените направления. Преобладаващият дял в литературния живот се пада на поезията, която е застъпена с всичките си видове – от лирическата песен до поемата (Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков). Широка популярност придобива Георги Раковски, който отпечатва през 1857 г. поемата „Горски пътник”, Григор Пърличев, спечелил през 1860 г. с поемата „Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Любен Каравелов (“Хубава си, моя горо”, „Преминуват годините”), Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх възрожденската поезия достига с творчеството на Стефан Стамболов и Христо Ботев. Първите си поетични опити до Освобождението прави и Иван Вазов.
През 60-те години на ХІХ в. творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов поставя началото на самостоятелното развитие и на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикува повестта „Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатва „Изгубена Станка”. По-късно Л. Каравелов пише „Мамино детенце”, „Войвода”, „Неда”, „Хаджи Ничо”, „Крива ли е съдбата” – повести, в които той завещал на бъдните поколения най-добрите образци на възрожденската белетристика. След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки са направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит прави Сава Доброплодни с пиесата „Михаил Мишкоед”. През 1857 г. се появява първата оригинална българска пиеса – „Ловчанскийт владика или Бела на ловчанскийт сахатчия Николча”, комедия, написана от Теодосий Икономов, в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в областта на драматургията се изявяват Добри Войников и Васил Друмев. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.
Възрожденската преса
През 40-те години на ХІХ в. се поставя началото и на българския периодичен печат. Първите стъпки са направени от Константин Фотинов със сп. “Любословие” (Смирна, 1842 и 1844 г.). През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза първият български вестник (“Български орел” на Иван Богоров). От 1848 г. в Цариград излиза “Цариградски вестник”. Общо до Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от около 133-ма души. В годините след Кримската война периодиката се разнообразява, появяват се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти. Подобрява се външното оформление, нараства общественият интерес към пресата.
Възрожденските вестници и списания се печатат в 16 селища, като най-голям дял се пада на Цариград (“Македония” и “Гайда” на Петко Р. Славейков, “Право” и “Век” на Марко Балабанов, униатският в. “България” на Драган Цанков, протурският в. “Турция”, пробританският “Източно време” и т.н.). Сред емигрантските вестници се открояват букурещките издания (“Свобода” и “Независимост” на Л. Каравелов, “Бъдущност” и “Бранител” на Г. Раковски, “Знаме” на Хр. Ботев, “Народност” на ТЦБК, “Отечество” на Добродетелната дружина и др.). Отделни издания се печатат в Белград (“Дунавски лебед” на Г. Раковски), в Браила (“Дунавска зора” на Добри Войников и “Дума на българските емигранти” на Христо Ботев), в Русе (списваният на български и турски език вилаетски вестник “Дунав”), в Нови Сад и др.
Наука
През епохата на Възраждането българите насочват вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания изиграват важна роля за изграждане на новобългарската култура и за популяризирането на модерната европейска наука. Най-сериозни успехи възрожденските българи постигат в изследванията на собственото си минало. Първо Паисий Хилендарски, а след него и други възрожденски дейци насочват интереса си към историята и предприемат целенасочени издирвания на стари паметници. Появяват се популярните учебници на Христаки Павлович (“Царственика” от 1844), на Добри Войников, Тодор Шишков. Към средата на века започват да публикуват своите съчинения и първите професионални български историци – Спиридон Палаузов и Марин Дринов. Откъслечни опити за научна дейност се правят и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов, Найден Геров), на природните науки (П. Берон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Д. Енчев, Н. Геров, Ив. Гюзелев, В. Стоянов – Берон и др.). През септември 1869 г. в Браила се създава и Българско книжовно дружество (БКД), което си поставя за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване”. За популяризиране на своята дейност дружеството започва да издава специализирано научно списание - “Периодично списание”.
Изкуство
Общият културен подем в българското възрожденско общество оставя видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживяват през ХVIII-ХIХ в. истински просперитет. Особено прочути са тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се формира интерес към светската живопис. Появяват се първите портрети (Захари Зограф), продължава развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започват да творят и художници с академично образование (Станислав Доспевски, възпитаник на Московското училище за живопис и на Петербургската художествена академия; Николай Павлович, учил в Мюнхен; Христо Цокев, завършил в Москва). Напредък през 50-те – 70-те години на ХІХ в. е осъществен в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараства ролята на народната песен. Г. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков целенасочено изучават и записват народни песни, а братя Димитър и Константин Миладинови
издават “Български народни песни от Македония”. Започва създаването на
Икона на св. Георги, Трявна, 1838 г. Тревненска школа.ученически хорове и оркестри, заражда се градската и революционната песен. Особена популярност придобиват песните на Добри Чинтулов, на Любен Каравелов и Стефан Стамболов. През 1856 г. в Шумен, Лом и Свищов е положено начало на читалищната дейност. По същото време се организират и първите театрални представления, създават се училищни библиотеки, ученически и женски дружества. Тези прояви благоприятстват развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденските българи и оказват решаващо въздействие за изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграва съществена роля за духовното обновление на българското общество и за окончателното формиране облика на българската нация.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Кои са по-важните предпоставки за развитието на възрожденската култура?
2. Очертайте новите тенденции в развитието на възрожденската литература през ХІХ в.
3. В какво конкретно се изразява значението на възрожденската култура?
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 387; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!