БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ ЦАР СИМЕОН
Управлението на княз Борис I има забележителни последици за по-нататъшното историческо развитие на българската държавност. България е първата страна сред европейски държави, в която е създадена национална по език книжнина. Това най-трайно достижение на българската държавност я издига още тогава до позицията на нов център на европейската християнска култура и цивилизация. В тази епоха на духовно израстване до името на княз Борис българските и чужди средновековни летописци единодушно поставят името на Борисовия син – цар Симеон. Смята се, че Симеон е роден вероятно около 864 г. Първоначалното намерение на баща му предвижда Симеон да бъде поставен начело на църковното управление на държавата. Поради това той е изпратен в Константинопол, за да се учи в Магнаурската школа. Там Симеон получава най-доброто за времето си християнско образование. Според Кремонския епископ Лиудпранд, който посещава византийския императорски двор, като посланик на германския император Отон I през 60-те години на Х в., там още си спомняли за голямата начетеност на Борисовия син, който изучавал „риториката на Демостен и силогизмите на Аристотел", владеел отлично гръцкия език и бил проникнат от тогавашната византийска образованост. Него византийците наричали „полугрък" като признание и израз на проявеното усърдие да усвои гръцката образованост. Предполага се, че в Константинопол Симеон се замонашва. Той се прибира у дома през 886 г. или малко по-късно, но след идването на Климент и Наум в Плиска.
|
|
|
Край на “Дълбокия мир” с Византия и войни с унгарците
В “Хрониката” на Симеон Логотет е отбелязано, че управлението на княз Симеон започва с война срещу Византия. Повод за тази война служи преместването на българското тържище от Константинопол в Солун през 894 г. Това става по инициатива на хора от най-близкото обкръжение на император Лъв VI Философ. Но причините за избухването на този конфликт са много по-дълбоки. Събитията в Плиска от 893 г. дават външен израз на скрития антагонизъм между България и Византия. Те показват, че “Дълбокият мир”, сключен между тях през есента на 863 г., само сменя военните с дипломатически средства в двубоя за господство над Балканския полуостров. Решенията на Преславския събор осигуряват цялостната българизация на църквата и утвърждаването й като основен крепител на светската власт в държавата. Една от първите задачи на Симеон е замяната на византийското духовенство с български църковен клир, обучен и подготвен още в периода 886-893 г. от Кирило-Методиевите ученици. Промените в българската църква явно не са по вкуса на Византия. Ромеите в Константинопол знаят, че те не могат да бъдат повод за военни действия, но пък дават възможност за пренебрежително отношение към българските интереси. Израз на това е преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. По това време византийската столица е най-големият град в Европа, в който се стичат търговци от цял свят. На неговите пазари има кожи от Сибир, коприна от Китай и слонова кост от Африка. Има всичко, за което един средновековен човек може да мечтае и да притежава. Решението да се премести центърът на българската търговия в друг град сериозно накърнява българските търговски интереси. А това вече е повод за война. Първоначално Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път. След като не постига никакъв резултат, през 894 г. той нахлува с войските си в Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия, съставена предимно от императорската гвардия. Поражението кара император Лъв VI да организира нови военни действия срещу българите, за да спре тяхното настъпление. За целта той наема като съюзници унгарците, предвождани от вождовете им Арпад и Курсан. По това време те обитават земите между реките Буг и Днепър. Византийският поход срещу България е организиран по суша и по море и започва в края на 894 г. Византийската флота потегля към устието на р. Дунав и прехвърля унгарците на юг от реката. Симеон очаква нападение само от страна на Византия и съсредоточава основните си сили на юг, в Тракия. Поради това той не успява да организира защитата на североизточните български земи. Те са подложени на разорение и грабеж от унгарците, които, натоварени с богата плячка, се оттеглят в своите територии. Въпреки че Симеон взима мерки и засилва укрепителната система около устието на р. Дунав, нападателите обсаждат крепостта Дръстър (Силистра), в която се намира самият български владетел, и продължават безпрепятствено към Преслав. Предполага се, че защитата на българската столица се ръководи от княз Борис I. Симеон е принуден да започне незабавни преговори с византийците. Император Лъв VI също желае бързото уреждане на възникналия конфликт, тъй като по това време основните му войски са заети на изток. Наред с арабската опасност в края на IX в. империята е разтърсена и от силна вътрешнополитическа криза. Симеон започва преговорите с цел да спечели време за контраудар срещу унгарците. Византийският дипломат магистър Льв Хиросфакт е изпратен да преговаря с българския владетел. По нареждане на Симеон той е задържан в крепостта Мадара. С тази мярка Симеон цели да проточи преговорите, без да ги прекъсва. Това негово намерение ясно проличава от писмата, разменени между двамата през 895-896 г. В това време Симеон успява да сключи съюз с печенегите и заедно с тях разорява селищата на унгарците така, че ги принуждава да напуснат региона и да се преселят в Панония. След победата си Симеон налага на византийците да му върнат българските пленници, заловени преди това от унгарците. Още през лятото на 896 г. българската войска нахлува в Източна Тракия. Срещу тях са изпратени всички византийски войски, които преди това воюват с арабите. Битката между двете армии става при крепостта Булгарофигон (дн. Баба Ески в Турция). Българите удържат бляскава победа над ромеите. Император Лъв VI събира нова войска, съставена предимно от араби пленници и успява да спре тяхното по-нататъшно настъпление към столицата. Византия е принудена да иска примирие, като се съгласява да върне българското тържище в Константинопол, което най-вероятно става през лятото на 899г. Временно прекъснатите военни действия са възобновени от Симеон през 904 г. В тази година след тридневен решителен щурм (29-31 юли) арабите превземат Солун. Градът е подложен на пълно разорение, а значителна част от населението му е избита. Около 22 000 са отведени в робство. След оттеглянето на арабите Симеон се насочва към Драч, т.е. югозападните балкански владения на империята. Византия отново изпраща в България Лъв Хиросфакт за преговори. С цената на териториални отстъпки ромеите склоняват българския владетел да се откаже от превземането на Солун и да сключи мир. От българския надпис, открит край с. Наръш (Солунско), който представлява граничен стълб, е видно, че, отказвайки се от Солун, България получава част от Драчката област (Южна Албания), Южна Македония и областта на юг от Странджа до черноморския град Мидия. При тази офанзива към българската държава са присъединени нови области, населени със славяни. Постигнатото териториално разширение й осигурява политическо господство над по-голямата част от Балканите. Военните победи повишават авторитета и самочувствието на Симеон. Той вече не се задоволява със славянската титла “княз” или с византийската “архонт”, защото те не отговарят на реалното политическо положение, което държавата му заема на Балканския полуостров.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Симеон – цар на българите
На 11 май 912 г. император Лъв VI Философ умира, а престолонаследникът Константин VIІ е едва осемгодишен. Управлението на империята минава в ръцете на неговия чичо Александър, който е провъзгласен за съимператор (912-913). В края на 912 или в началото на 913 г. княз Симеон изпраща пратеници в Константинопол за подновяване на мира от 904 г. В “Хрониката” на Михаил Сирийски се разказва, че Александър “отпратил позорно пратениците”, и това слага край на мирните отношения. Българският владетел започва подготовка за нова война с Византия. През месец август 913 г. войските му достигат до стените на Константинопол и го обсаждат по суша от Влахериите до Златната врата. Бляскавите победи пораждат у Симеон идеята да се провъзгласи за “василевс” – цар. По време на обсадата на 6 юни 913 г. умира регентът Александър. Новото регентство начело с патриарх Николай І Мистик започва преговори за мир. Регентството на малолетния император Константин VII Багренородни (913-959) приема да признае на Симеон титлата цар на българите. По време на приема на българския владетел във Влахернския дворец, на който присъстват и двама от неговите синове, е извършен символичен обред на коронация от патриарх Николай І Мистик. Второто прието от византийците условие се отнася до сключването на брак между Константин VII и една от дъщерите на Симеон. Чрез него той се надява да получи високата титла василеопатор – баща на императора. Това би му дало законни основания за намеса в управлението на империята. Надеждите на цар Симеон рухват твърде скоро поради извършения държавен преврат във Византия. Начело на регентското правителство застава императрицата майка Зоя. Тя категорично отказва да изпълни договора с българите. В отговор Симеон подновява военните действия и през лятото на 914 г. нахлува в Тракия и опустошава Одрин. Настъплението българите продължава и на следната 915 г., когато според данните на Николай Мистик те нахлуват в Драчката и Солунската тема. Императрица Зоя преценява българския владетел като постоянната заплаха и организира широка антибългарска коалиция, в която привлича унгарци, сърби и печенеги. Не по-малко вещият в дипломацията цар Симеон разкрива византийските планове и успява да сведе коалицията само до участието на отделни печенежки вождове и сръбския княз Петър Гойникович.
Цар на българи и гърци
Дълго подготвяният и от двете страни военен сблъсък започва през 917 г. Решителното сражение става на 20 август 917 г. при р. Ахелой (край Поморие). Според разказа на Йоан Скилица и Георги Кедрин първоначално превес имат ромеите, но скоро са обърнати в паническо бягство. Византийската войска е напълно разгромена от българите. Следва второ поражение на византийците при с. Катасирти близо до византийската столица. Победите на българското оръжие окуражават цар Симеон да си присвои титлата “василевс на всички българи и гърци”. През 918 г. той свиква във Велики Преслав църковен събор, на който преславската архиепископия е издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх освещава Симеоновата царска титла. През 918 г. българските войски нахлуват и опустошават Елада. Превземат и разрушават гр. Тива. На следващата 919 г. императрица Зоя е принудена да се оттегли от управлението. Властта е поета от авторитетния византийски пълководец – друнгарий на флота, Роман Лакапин. Той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и така получава титлата василеопатор. Година по-късно Роман Лакапин е провъзгласен за съимператор. В периода от 920-922 г. цар Симеон засилва натиска срещу империята. Част от българската войска действа през Тесалия, към Елада и България при цар Симеон Пелопонес, а друга – в Тракия, към ромейската столица. През 921 г. отново е превзет Одрин. Българите достигат до Дарданелите, а на юг – до Коринтския провлак. Патриарх
Николай Мистик се опитва да склони цар Симеон да сключи мир. Той отказва категорично. Военните действия стигат до Константинопол. Според “Хрониката” на Симеон Логотет българите изгарят дворците в Пиги и опожаряват целия Златен рог. В това време византийската дипломация настройва сърбите срещу България. Това налага през 921 г. цар Симеон да спре за кратко офанзивата към Константинопол. Той бързо ликвидира сръбската опасност, като заменя Павел и поставя на сръбския княжески престол Захарий, който до момента е пленник в България. През следващата 922 г. българските войски отново действат в Тракия, превземат Виза и се появяват в околностите на ромейската столица. Симеон разбира, че без флот трудно може да завладее Константинопол. През 922 г. той изпраща доверени хора при владетеля на Египет Убайдаллах ал-Махди (909-934) с предложение за съвместна обсада на Константинопол. Халифът на Египет се съгласява и изпраща свои пратеници за Преслав, за да се уточнят подробностите на договора. Пратениците на двете страни обаче са заловени от гърци при Калабрия и са изпратени на Роман Лакапин. През 924 г. цар Симеон прави втори опит да установи контакт с арабите, но и той се оказва неуспешен. Византийската дипломация срещу България дава своите плодове. През 924 г. княз Захарий въстава и изпраща главите на българските пълководци Мармаис и Теодор Сигрица в Константинопол. Цар Симеон е принуден да сключи примирие с Византия. То му е нужно, за да се разправи със сърбите. През пролетта на същата година, в резултат на успешния поход, земите им са присъединени към българската територия. След края на кампанията срещу сърбите, през лятото цар Симеон нахлува в Тракия. По пътя към византийската столица той отново разорява Одрин. С посредничеството на патриарх Николай Мистик е постигнато споразумение за лична среща между двамата владетели. На 9 септември край Златния рог на специално приготвена платформа цар Симеон и император Роман Лакапин демонстративно се прегръщат и взаимно си обещават мир. Разширението на България на запад я прави непосредствен съсед на хърватското кралство. В съчинението си “За темите” Константин Багренородни (913-959) пише, че за да отклони цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да въвлече хърватската държава срещу България. През пролетта на 927г. българските войски навлизат в хърватска територия, но са разбити от крал Томислав. Опитите на папа Йоан Х да спре конфликта между българи и хървати са неуспешни. Още през предната 926 г. в България пристига пратеничество на папа Йоан Х. То носи благосклонен отговор на искането на цар Симеон да получи признание от Рим. Обнадежден, цар Симеон замисля нов поход срещу Константинопол. Той явно приема мира с Византия от 920 г. само като временно примирие. Не могат да го спрат нито красноречието на патриарх Николай Мистик, нито разумните доводи на император Роман Лакапин. В разгара на подготовката на ново настъпление на 27 май 927 г. той умира, вероятно от сърдечна криза. Новината е посрещната с голямо облекчение в Константинопол. Цар Симеон оставя на своите наследници една обширна държава, която се простира от Черно до Адриатическо море и от Солун до Карпатите. Неговата агресивна външна политика е съпроводена с изключително активна културна дейност в страната. При този владетел в България широко навлизат достиженията на богатата византийска духовна култура, оказала съществена роля за развитието и оформянето на старобългарската християнска култура.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Защо унгарците нахлуват в българските земи?
2. Какви са основанията на българския владетел Симеон да се провъзгласи за цар на българите?
3. Прочетете приложените извори и разкажете за:
– византийската политика спрямо България;
– политиката на цар Симеон спрямо Сърбия.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 365; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!