Опити за разкъсване на балканската примка през 20-те и началото на 30-те години

Огромни са трудностите, които правителството на БЗНС среща в желанието си да изведе България от международната изолация, последвала поражението. За да пробие блокадата от враждебност и недоверие у съседните страни, Стамболийски се обръща към Югославия. Надеждата му е така да отслаби денационализаторската политика на Белград спрямо българите във Вардарска Македония и да се затоплят отношенията с Франция, която да съдейства за облекчаване на репарационните плащания. Частичен успех се постига през март 1923 г. с подписването на спогодба в гр. Ниш за съвместна охрана на границата и преследване на четите, формирани от ВМРО. Така за първи път след Освобождението на преден план в политиката по националния въпрос се поставя не Македония, а Тракия и излазът на Егейско море. Смяната на приоритетите е в резултат на съобразяване с външнополитическата ситуация в региона. Правителството на БЗНС се възползва от Кемалистката революция, която слага край на Османската империя. То установява добри отношения с кемалистите и дори ги подпомага във войната им с Гърция, като се надява след разгрома на Гърция да се възстановят българските права в Западна Тракия. Надеждите са погребани с решенията на Лозанската конференция, която урежда гръцко-турския конфликт и предава областта на Гърция, като налага по границата обширна демилитаризирана зона.

Превратът от 9 юни 1923 г. засилва подозренията на балканските страни към България. Свалянето на земеделското правителство, демонстрирало сближаване с Югославия, се тълкува като стъпка към реваншизма. Белград струпва войски по границата, а през 1925 г. гръцки части за кратко окупират Петричкия край. Намесата на Англия, Франция и Италия предотвратява интервенцията, кабинетът на Ал. Цанков непрестанно уверява, че стриктно се придържа към Ньойския договор, но напрежението остава. Правителството има непосилната задача да регулира отношенията със съседите, като отстоява интересите на българското малцинство на тяхна територия. То постига сериозен дипломатически успех, като през септември 1924 г. подписва споразумение с Гърция, с което тя признава българското население в Егейска Македония. Под натиска на Югославия обаче Атина се отказва от него. Отношенията с Турция са нормализирани с подписания на 18 октомври 1925 г. Договор за приятелство, но цената е твърде висока – отнета е възможността на българските бежанци от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, а имотите им стават собственост на турската държава. Острата обществена реакция срещу това отстъпление на кабинета на Ал. Цанков принуждава наследилия го А. Ляпчев повече от половин година да отлага ратификацията на договора.

Хилядите бежанци от Западна Тракия и Егейска Македония налагат на второто правителство на Демократическия сговор да потърси бързо уреждане на финансовите въпроси по изплащане на българските имоти в Гърция. През декември 1927 г. двамата финансови министри – Вл. Моллов и Кафандарис, подписват спогодба, която ощетява интересите на българската страна, а правителството на А. Ляпчев фактически се съгласява с обезбългаряването на Западна Тракия. Кабинетът се възползва от претенциите на Италия към Югославия и се опитва по-категорично да защити българите в Македония, но това изостря отношенията с Белград. През 1929-1930 г. Югославия, подкрепена от Англия и Франция, принуждава България да се съгласи с уреждане на спорните въпроси за ликвидиране на двувластните имоти и за охраната на границата по начин, който позволява на Белград да затвърди изгодното за него териториално и политическо статукво. Така през първото следвоенно десетилетие усилията на три български правителства да отстояват националните интереси и да преодолеят изолацията на страната са обречени на неуспех при липсата на покровител от Великите сили и при егоистичната и надменна политика на балканските съседи. С идването на Хитлер на власт в Германия през януари 1933 г. започва разместване на пластовете в международните отношения, което засяга и Балканите. Засилва се стремежът на съседите на България да противодействат на ревизионистичните тежнения. През есента на 1933 г. Турция подписва пактове с Гърция, Румъния и Югославия за гарантиране на границите. Възможността България да се присъедини към очертаващия се Балкански пакт (той става реалност на 9 февруари 1934 г.) би означавала отказ от поправяне на несправедливите решения на Ньойския договор. Пред правителството на Народния блок стои задачата да направи пробив в задълбочаващата се изолация, като разхлаби обръча чрез активизиране на двустранните връзки с Югославия. То е насърчено от Париж и Лондон, а цар Борис за първи път се нагърбва с важна външнополитическа задача. На 18 септември 1933 г., след около 20-годишно прекъсване на контактите на най-високо равнище, той се среща с югославския крал Александър на белградската гара, а три месеца по-късно заедно с премиера Н. Мушанов е на официално посещение в Югославия. Сближението между двете страни е полезно за България, но не предотвратява създаването под натиска на Англия и Франция на Балканския пакт като гаранция за статуквото на полуострова. Опитът на Народния блок и на цар Борис да изведат страната от международната изолация пропада. Правителството на деветнадесетомайците обаче няма друг вариант, освен да продължи сближението с Югославия и да отказва присъединяване към Балканския пакт. Отстраняването им от властта води до охлаждане в отношенията със западната съседка, преодоляно едва през януари 1937 г. със сключването на таен “Пакт за вечно приятелство и ненарушим мир”, който е пробив в международната изолация на страната в навечерието на съдбоносни събития.

Мы поможем в написании ваших работ!