Св. Писание като литургичен елемент
Литургията като начин за евангелизация
Автор: Архим. Йов (Геча)
Евангелизацията е провъзгласяване на благата вест за спасението. Тя не е просто учителна система от вярвания или предаване на морален код. Затова тя винаги трябва да бъде свързана с личния опит и с личната среща с живия Бог, а не само с педагогичен метод. За Православната църква мисията и евангелизацията винаги са били свързани с литургичния опит, а богослужението винаги е било отправна точка за мисията и сърце на евангелизацията.
Ако се вгледаме в историята, можем да открием различни илюстрации за това. Можем да си спомним, например, историята на светите братя Кирил и Методий. През 9 в., когато Ростислов – княз на Моравия[1] – е раздразнен от отношението на франкските мисионери, използващи латинския език в процеса на евангелизация на народа му, той моли византийския император Михаил ІІІ да му изпрати мисионери, които да знаят славянския език. Така двамата образовани братя са изпратени в Моравия и те започват своята мисионерска дейност с превод на славянски на богослужебния лекционарий[2] и с превод на богослужебните книги. Казано ни е, че св. Кирил е превел текста на четирите евангелия, за да бъдат четени по време на богослужение, както и текстовете на отделни служби: утринната, часовете, вечернята и божествената литургия. А тази подробност е важна – двамата прочути мисионери не са започнали своята евангелизаторска мисия с превод на катехизиса, нито с превод на някакъв наръчник върху християнското учение, нито с компилация от проповеди, а с това – да преведат богослужебните текстове на езика на местните хора, така че тяхната мисия да се осъществява чрез богослужението.
|
|
|
Друг знаменит пример е обръщането на Киевска Рус около 988 г. В прословутата Начална руска летопис е казано, че решителният момент в християнизацията на руския народ е преживяното от пратениците на принц Владимир по време на богослужение в Константинополската катедрала „Св. Софѝя”: „Не наехме къде се намираме – дали на небесата или на земята, защото наистина няма такова великолепие или красота никъде на тази земя. Не можем да го опишем – знаем само, че Бог обитава, там сред тези хора, и че тяхната служба превъзхожда богослужението на всички други места. И ние никога няма да можем да забравим тази красота”.
И действително, тази красота, която бива предавана посредством православното богослужение, се възприема от Православната църква като явяване на небето на земята – като способ, който съединява с небесната красота, като мост между Царството Божие и този свят, свързваща точка между времето и вечността. Посредством богослужението – вместо да остава просто мъртва буква – християнското послание се превръща в жив дух, в дух, който животвори и обòжва.
|
|
|
Разказът ни показва, че ние не можем да сведем християнството нито до серия от морални правила, нито до философска или доктринална система. Че християнството е начин на живот, в който учението е неделимо от прославата на Бога. По думите на отец Георги Флоровски, „християнството е литургична религия. Църквата е на първо място богослужебна общност. На първо място е богослужението, а учението и дисциплината – на второ”.[3] Посредством богослужението истинската възхвала се превръща в израз на истинско учение: lex orandi се превръща в lex credendi, тъй като богослужението е това, което носи и което предава вярата. И това е важен факт, който винаги трябва да имаме предвид, когато се обръщаме към въпроса за християнската евангелизация и мисията в съвременния свят.
Връщайки се назад към своята среща с Православната църква в студентските си години, Диоклийският митрополит Калистос пише:
Когато влязох в „Св. Филип” – такова беше името на храма [на Руската православна църква] – първоначално помислих, че е напълно празен. Навън грееше прекрасно слънце, а вътре беше студено, глухо и тъмно. Когато очите ми привикнаха с мрака, първото нещо, което грабна вниманието ми, беше отсъствието. Там нямаше нито пейки, нито подредени в редици столове; пред мен се простираше широк и незает от нищо полиран под. Едва тогава осъзнах, че храмът не беше съвсем празен – тук-там в нефа и страничните крила имаше неколцина богомолци, повечето от които бяха възрастни хора. По стените имаше икони, пред които блещукаха лампички, а на източния край пред иконите горяха свещи. Някъде, вън от взора ми, пееше хор. Малко по-късно от олтара излезе дякон, за да мине през целия храм, прекадявайки иконите и хората, и забелязах, че брокатната му одежда бе стара и леко прокъсана. Моето първо впечатление за празнота изведнъж бе заменено от заливащо чувство за присъствие. Почувствах, че храмът, който отначало ми се струваше празен, беше пълен – изпълнен от безброй невидими богомолци, които ме обгръщаха от всички страни. И интуитивно осъзнах, че ние, видимото паство, бяхме част от едно много по-голямо цяло и че, докато се молехме, бяхме грабнати в действие, което е много по-велико от нас самите, в неделимо и всичко обгръщащо тържество, обединяващо времето и вечността, нещата, които са долу, и нещата, които са горе”.[4]
|
|
|
|
|
|
И дори днес, в Африка – в хода на най-активната мисия на гръцката православна Александрийска патриаршия – богослужението остава основното и привилегировано средство за евангелизация. Когато вождът на племето дойде да се види с епископа или със свещеника, молейки му да бъде проповядвано Евангелието, първото нещо, което епископът или свещеникът-мисионер обикновено правят, е да извършат богослужение вън, на полето. А вождът свиква своето племе да присъства на богослужението и да чуе проповедта, и обикновено този опит го води до това да възприеме християнската вяра и да се покръсти. Защото африканците са особено чувствителни към факта, че вярата в Бога трябва да бъде по същество изразена чрез начина на живот, а не само написана на книга.
Св. Писание като литургичен елемент
Тези примери могат и да звучат странно за нас, които твърде често асоциираме евангелизацията с раздаването на Библии или на други безплатни печатни материали, с мисионери, които хлопат по вратите на домовете ни, или с някакъв образователен и обучителен процес. Ако пък всичко това е така, то е така, защото ние често схващаме християнството като „религия на книгата”, забравяйки, че отправната точка на нашата вяра не е книга, а е събитие: пасхалното тайнство на Христос. Както посочва отец Джон Бер в своята книга Тайнството на Христос, „за нас е трудно да възприемем факта, че в продължение на почти две столетия след Христос няма такова нещо като книга, която да е наречена „Новият Завет”. Нито пък, в същия смисъл, че картината или картините, които тази книга представя, са били единствената утвърждавана версия. Съществували са и много други начини за обясняване на Божието дело в Христос, много други, които са претендирали да говорят от името на Духа и да предават истинното Предание…”.[5]
И наистина, Библията, която ние познаваме и четем днес, не е паднала в някакъв определен момент от небесата. Тя със сигурност е вдъхновена книга или още по-точно вдъхновени книги, но всички те са били написани от хора, принадлежащи към Божия народ и за този Божи народ. Книгите на Новия Завет са били всичките написани вътре в Църквата и за Църквата, а по времето на тяхното съставяне Църквата със сигурност не е била възприемана като международна институция, а по-скоро – като събиране, като събрание (ἐκκλησία) на вярващите около Христос. А евангелията и посланията е било предвидено да се четат по време на тези събирания, когато Божият народ се е събирал, за да преломи хляба, т. е. за литургия. И в действителност, както сочи и съвременната екзегетика, някои пасажи от посланията на св. Павел не са всъщност нищо друго, освен богослужебни химни.
Трябва да помним, че до идването на книгопечатането отделният християнин не е разполагал с достъп до библейския текст, който е бил предаван чрез скъпи ръкописи – собственост на всяка отделна християнска община. Следователно, както четенето на Писанието, така и неговият коментар, са били правени през време на богослужението. За това свидетелства, например, Тертулиан, в своята Апология:
Сега вече ще ви изложа заниманията на „християнското сдружение”, за да докажа, че са добри, след като заявих, че не са лоши. Ние сме едно цяло благодарение на съзнанието, че принадлежим на една и съща вяра, благодарение на това, че имаме едно учение и че ни свързва една надежда. Събираме се заедно в една общност, за да обградим Бога с молитвите си, сякаш в плътни бойни редици. И тази сила се нрави на Бога. Ние се молим и за императорите, и за служителите, и за длъжностните им лица, и за благосъстоянието на този свят, и за спокойствието в обществения живот, и за отлагането на края на света. Събираме се, за да припомняме Божиите писания, тъй като характерът на днешните времена ни заставя да търсим в тях или предупреждение за бъдещето, или обяснения за миналото. Чрез светите слова подхранваме вярата си, извисяваме надеждата си, подсилваме увереността си, укрепваме учението си, като втъкваме в него и преподаваните ни наставления. По време на събиранията си насърчаваме и порицаваме, сурово претегляме според Божията мярка.[6]
И до ден днешен, литургичната традиция на Православната църква, посредством своя лекционарий, осигурява изчитането на най-важните библейски текстове в течение на църковната литургична година. Почти целият Нови Завет, с изключение на книгата на Откровението, се прочита в продължение на една година на божествената литургия. Съгласно Типика на Св. Сава, четирите евангелия трябва да бъдат изчетени на часовете в първите три дена на Страстната седмица. Най-важните пък пасажи от Стария Завет, имащи връзка с историята на спасението, се прочитат на вечерните богослужения през годината, в навечерието на големите празници и всекидневно – във времето на Великия пост. Веднъж в седмицата, на утринните и на вечерните богослужения, открай-докрай се изчита целият Псалтир, а по време на Великия пост това става два пъти седмично. И не трябва да забравяме още, че псалмите, които са били не само молитви на еврейския народ, но също така и на първите християни, заедно с библейските химни, съставляват една постоянна структура на отделните богослужебни последования на Православната църква. Можем, следователно, спокойно да кажем, че езикът на нашето богослужение е в същността си библейски език. Изчислено е, например, че текстът на божествената литургия съдържа деветдесет и осем цитата от Стария Завет и още сто и четиринадесет – от Новия Завет.[7]
Словото Божие трябва не само да бъде четено и изучавано – то трябва да бъде и слушано, над него да се размишлява, то да бъде оделотворявано. Имайки следователно предвид, че Светото Писание е било писано първоначално в богослужебен контекст и – да го кажем така – заради богослужението, съответстващото място на оповестяването и на тълкуването му следва да си остава вътре в богослужението, без, разбира се, с това да изключваме и останалите пътища и места за неговото четене и коментиране. Наистина, проповядването на Словото Божие, което е тясно свързано с неговото провъзгласяване, остава съществен богослужебен елемент.
Дата добавления: 2020-04-25; просмотров: 83; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!