ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА НЕЗАВИСИМАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА
Защо избухва българо-гръцката църковна разпра?
През ранните векове на османското владичество сериозни противоречия между българското население и Цариградската патриаршия няма. През ХVIII в. ръководството на православната църква преминава обаче изцяло в ръцете на фанариотското съсловие, което започва да осъществява все по-силен контрол над християнското население. Окончателно се налага практиката на откупуване на църковните постове (т.нар. симония), което пък довежда до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци. Неграмотността и корупцията вземат връх в средите на висшето духовенство. По същото време сред по-влиятелните фанариотски фамилии се заражда идеята за възстановяване на Византийската империя. Тази идея е възприета като своеобразна програма за елинизиране на всички православни общности и Патриаршията предприема настъпление срещу южното славянство. Така през 1766 г. фанариотите отнемат независимостта на Сръбската църква, а една година по-късно и Охридската архиепископия преминава на подчинение на патриарха. Политиката на културна асимилация на българите намира завършен израз в указанията на патриарх Григорий V от 1819 г., с които църковният клир се задължава да разпространява гърцизма сред всички православни. Постепенно гръцкият език се налага в църковните дела, в книжовността и в стопанското ежедневие на българите, а висшите духовници започват открито да толерират гръцките общности и да защитават техните културнопросветни и икономически интереси. Всичко това от своя страна пък поражда реални предпоставки за конфронтация на българите с гръцките духовници, като най-ранната проява на съпротива срещу гръцкото духовенство е организирана през 1824 г. във Враца. По-късно конфликти се разгарят и в Скопие, Самоков, Стара Загора. Навсякъде българското население настоява за замяна на гръцките църковни служители с български, но всички тези действия имат стихиен и локален характер.
|
|
|
Начало на организираната църковна борба
През 30-те години на ХIХ в. оформящата се в българското общество буржоазна прослойка натрупва капитали, недвижими имоти и влияние. Заможните българи придобиват самочувствие. Повишава се ролята им в общинските ръководства, в училищните и в църковните настоятелства. Видими резултати са постигнати и в развитието на просветата, и в духовната пробуда на населението. Възрожденската интелигенция също заема все по-осезаемо място в обществения живот. Създават се все по-реални условия за укрепване националното самосъзнание на българите. По същото време Високата порта предприема първите по-последователни реформи, намерили израз в Гюлханския хатишериф от 3 ноември 1839 г. В този акт, тържествено провъзгласен пред посланиците на европейските държави, са очертани основните принципи за модернизирането на Турция, като между многото обещания султан Абдул Меджид прокламира и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички поданици независимо от тяхната религиозна и етническа принадлежност. Макар и ефимерни, намеренията на Портата легализират съпротивата на българите срещу фанариотското съсловие и стимулират елита на тогавашното българско общество към открити действия срещу Патриаршията. В същата посока въздействие оказва и конфликтът между цариградския клир и духовенството в независима Гърция, завършил през 1833 г. със създаването на автокефална гръцка църква. Организираното църковно-национално движение започва с търновските събития от 1839-1840 г. През 1838 г. за митрополит в Търново е назначен Панарет. Местните първенци не приемат новия митрополит и започват да действат за неговата смяна. От името на по-големите селища в Търновско са изготвени молби до Високата порта и до Патриаршията, в които се разкриват злоупотребите на митрополита и се настоява той да бъде заменен от Неофит Бозвели. На мястото на Панарет обаче отново е поставен гръцки духовник, а малко по-късно Бозвели е заточен в Атон. Вместо да успокоят страстите, тези действия предизвикват още по-организирани действия от страна на българското население. Примерът на търновци е последван и в други райони на страната.
|
|
|
|
|
|
Първата програма
През 1844 г. Неофит се завръща от заточение и се установява в Цариград с намерението да превърне столичния град в ръководен център на борбата срещу Патриаршията. Неговият избор не е случаен. Тъкмо в Цариград, пред очите на европейските дипломати, българите могат напълно легално да се самоорганизират и да предприемат активни действия за възстановяване на своята църковна независимост. През 1844-1845 г. Неофит Бозвели и неговият най-близък помощник Иларион Макариополски съставят молби до Високата порта и до Патриаршията, в които излагат основните си искания: назначаване на българи за архиереи в българските земи, признаване на българския език за равноправен на гръцкия в училищата и в църковните служби, фиксиране на заплатите на архиереите, изграждане на български храм в Цариград и др. Активността на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изплашва гръцкия патриарх. През 1845 г. по негово нареждане ръководителите на църковното движение са заточени в Света гора, където през 1848 г. Неофит умира. Цариградските българи обаче продължават борбата. През 1849 г. е издействан ферман за строителството на български храм в турската столица. Започва издаването и на “Цариградски вестник” – първия общобългарски вестник, към българската църква е създадено и училище за духовници. Нови масови надигания срещу гръцките владици има в и Търновско, Врачанско, Ловешко, Видинско. В църковната борба се намесва и емиграцията.
Дата добавления: 2018-02-28; просмотров: 334; Мы поможем в написании вашей работы! |
Мы поможем в написании ваших работ!